Ще можеш ли, Созополис, да ме спасиш отново,
ще ме приемеш ли като галера изтерзана
в безсмислена борба сред бреговете си уханни,
обкичени с гроздове лепнещи? О, приласкай ме!
Спаси ме от съдбата на махало залюляно
между досадата и болката. Спаси отново
любовника низвергнат, жалкия лъжежених
на славата. И угаси въпросите, Созополис!
Че под лозницата на този двор, с мушкато
в саксии край пътеката и с пиршеството цветно
на богородичките и гергините, ухаят
смокините и гният дървените стрехи в здрача.
Гъркинята, с чертите си повтаряни отколе
в огледалата от сребро, в икони, в кладенци
и в мрамори начупени, налива виното
с ръка от млада смугла плът, наново сбръчкана,
и спомените й, натегнали от кораби
разбити и удавници, се молят за покой.
Покой желае морската стихия, уморена
човешките устои все да подкопава, ах,
покой под старата асма, вдън този двор дълбок,
където изтъняват и набъбват сенките
в ухание на плодове и гниещи цветя,
които пием с виното. Напразно старият
рибар ще кърпи мрежата. Отминаха отдавна
стадата пролетна скумрия и ловът е свършил.
А дупката, която кърпиш, старче, ще расте
напук усърдието ти, дордето уловиш
морето, ах, тъй сладостно уханен пада здрачът,
любима, не унивай, протегни десница бяла
към тъмните гроздове, усмихни се, има време.