Не се страхувай срещу вражата съдба
Да се опълчиш с гола гръд, щом ветровете
Разбойнически късат белите платна
На въжделенията ти, а подивели
Копита тъпчат твойта чест. Ще паднеш, да!

И ще живееш заточен като Евтимий
В най-южния родопски монастир, на който
И името не ще узнаят после. Нощем
Ще слушаш как в дола бучи потокът
И влачи камъни. Под сводове високи,
Вградили мирозданието, ще минават
Жужене пчелно, облаци и ветрове
С дъха на цвят и с тръпката на горско тление,
А сенокосът ще вещае дъх на гъби.
Полека в паметта си ще прецеждаш сок
От зрели спомени, дордето се избистри
Като небе. И ще бледнееш с издължени
Изображения над хоросан, през който
Вечерните сияния нахлуват.

Ще дирят сетне гроба ти и многократно
Все някой ще открива из билата жезъл
На старец с бели кости, цалствено приседнал
Под камъка, и пръстен, върху който пишело
„изгнан“, но ти във времето ще си потънал,
оставяйки подире си мълва и име,
които словото на светлина превръщат.