(О, любовта ти, любовта ти, безответен вик,
разкъсал твойта гръд под безучастното небе
на непреходното, което подир всяка зима
насилва ципата на пъпките, набъбнали от сок,
но неумели; пъпките, които всяка пролет
ще усвояват пак свещените движения
на обладанието и отдаването - знаци,
в които смисълът на милозданието спи.

                                                    Безстрастна
е вечността, която искаше да обладаеш,
неистовецо, с уязвимата си крехкост - всепоглъщащ
въртоп и огледало на мечтата ти за купол.
Да, любовта, живот и слънце, хляб и вино, дар
божествен за неизкусените, отрова смъртна,
с жестоки гърчове убиваща, за алчните,
които искат всичко да узнаят и посягат
към ябълката. Не налях със мед сърцето ти
жадуващо, но срещу твоята звезда неумолима
не се бунтувай.)