На Ален Боске

Срещу пороя на годините възлязъл,
до зид, под бесния му напор рухнал, гледам
необитаемата долина, простряна
в нозете, и пустинното великолепие
на тия рухнали сараи. Не димят
оджаците, пауните не се разхождат
и не дохождат вестоносци на коне
разпенени от долината, към която
води влекат плода на рвение подривно.
А пролетта цъфти там долу, в равнината,
която ти владееше, и вече стига
с подкупната си ласка дивите череши,
напъпили пред прага. Тъй под твоя поглед
разцъфваха тогава критските робини
и стан увиваха о силните ти клони,
и отзвучаваха стаени смехове,
пропити с тръпка на доволство и копнеж,
от ожидание и болка покосени,
като дизия сребърна сред кадифето
надиплено на планината теб покорна;
тъй както сгорещената кобила вие -
досущ змия - неукротимото си тяло,
а ти владееш тоя устрем покорен,
като снага на хубавица прималняла
под ласката ти разточителна и силна.
И пориви мъжествени, великолепни
и безпощадни са вълнували гръдта ти,
из стаите небройни на конака сякаш
струи черешов мирис на вълни. О, дъх
на конска пот и острие блестящо, мигли
замрежени, опиващ вкус на смърт...
И дим тютюнев, в родова вода окъпан,
донесъл сънищата сладки на хашиша.

Но все едно дали товарите са златни,
или с ограбени надежди пълни. Всеки
керван преваля билото и твоят поглед,
безсилен да последва слънцето залязло,
угасва някой ден. Събуждаш се тогава.
И гърбът с каменна чалма застива,
безсилен към властта на ветровете.

Остава рвението на води и въздух -
безименни стихии, впрегнати в долапа
на времето, везни, които изравняват
чукара горд с онеправданата лъка.