Какъв бе този порив, който ме възнесе
по скърцащите стъпала сред слънчев мирис
и трупана с години прах? За да открия
случайно шест красиви стола от дърво
струговано и скъпо, с вити орнаменти,
от нажежен метал вдълбани и с позлата,
изтрита по червената им плът?

… И пак те виждам, майко, млада - сякаш снимка
от времето на жълтия барок - с баща ми.
Годините и ветровете безсърдечни
вършаха върху този покрив и развяха
като гнездо на косове онуй детинство,
в което нощем, край леглото ми, на пръсти
дохождаше да ме целуне той, с безшумна
увереност изпълнен и с ума си
далеч потеглил. („В клас му викахме Сократ“ -
ми казваше, бях вече мъж, една цигулка
от филхармонията с профил на Равел,
със сиви къдри и страни порозовели.)
И чувам пак в съня ми да повтаряш бавно
началото на Моцартовата соната
в очакване да се завърне от нощта
Баща ми. (Звуковете светли и струящи
до днес засядат в гърлото ми като буца.)
А той неумолим се връщаше и силен
от своя свят голям, където денем веят
опасни ветрове, споделяше с жена си
край осветеното пиано новините
на този ден, разказваше за битки
загубени, за бурята, която иде,
за случки и събития невероятни,
които са история отдавна вече.
Годините и времето са променливи
и не възнаграждават най-добрите, майко.
Прииждат и към мен вълни враждебни
и чувам как се пукат бременни с разруха
в това пристанище, където ненадейно
открих отломък от простреляното детство
на някого, в когото съм живял. (Ах, тази
обувчица от моето краче, в която
гнездо за малките си мишката бе свила!)

Пристига сякаш с ориент-експреса
от цариградския лицей и твойта скъпа
Carmela Mollica - приятелката стара
от пансиона в Рим. След туй ще бомбардират
с летящи крепости и няма да се върне
от Александровската болница баща ми.

Ала и ти навярно като мен се връщаш
към извора. Там, в твоята Копривщица.
И виждаш майка си със скръстени ръце
от восък под цветята. Кравата с бодливи
рога върху гърба си после ще те вдигне.
И ще преминеш ти по равната трева
край оня зид с червени керемиди - малка,
но озарена като Богородица
при Въведение. И сам-сама ще тръгнеш
с една червена ябълка в ръката
(кой този царски знак ти даде в оня час?)
по твоя сиротинско-майчински, некратък
и стръмен път - една огърлица от тихи
победи и преглътнати сълзи.