- О, ние пак навярно ще се срещаме, нали?
Когато някой общ приятел живописец, да речем,
открие своята изложба, или в криптата макар
на някоя от „вечерите“, ако Васко Казанджиев
би дирижирал Моцарт. (В късна и дъждовна есен.)
А знайте, че ще помня, винаги ще помня.

                                                          Всичко беше
невероятно… И изкусно ще Ви уязвявам
пред хората, защото ще разбирам колко зло
Ви причиних. При тези думи тя с умение изписва
най-прелестната си усмивка, замълчава, сякаш
я спира ненадеен ход на мисълта, и продължава
помръкнала.
                                                          - А Вий събудихте в кръвта ми хладна
неподозирани съзвучия. Затуй Ви ненавиждам.
О, ненавиждам всички шемети, които разума
размътват. Остротата на ума единствено ценя.
И силогизмите, доведени до своя действен край,
обичам. Надзирателка на лагер? Архаични са
представите Ви.
                                                          И в очите й изгрява пак
самото слънце.
                                                          - Не, любими. В нашето семейство
жените бяха отровителки - така се помни.
Аз изумително добре владея своя глас и мога
спокойно превъзходство на лицето си
да изразя, щом пожелая. Имам самообладание -
(като добра престъпница, Вий бихте казали, нали?).
Да, отровителка на своя мъж бе в нашето
семейство не една жена. На добър час сега и сбогом.
(…О, знам, ще помните злорадо тялото,
върху което ласките Ви отпечатваха лилави
и потъмняващи следи, подобно на проказа.
Ала за следващите то ще бъде чисто като мляко.

Ноември е месец на дъжд и на ранни мъгли. Те ще падат
задавящо гъсти над сладкия мирис, но Вие
ще търсите още, и винаги златния съд под пръстта,
където сияния смътни за Вас все така ще блуждаят.)