На Светлозар Игов, в памет на Иво Андрич

Дълго вървях под тъмния шепот на маслините
и навсякъде срещах твойте подобия, зрейнали
като сладки гроздове над топли скали и над пясъци;
и готови да ме прегърнат, бяха те като хладно
и гостолюбно приземие на южняшки дом, но тебе
толкова дълго те нямаше, толкова дълго те нямаше,
че най-подир проумях: дори да застанеш отново,
изляна от матова плът и жилави коси пред мене,
дори пак да ме опустошиш с огъня бавен на очите си
(пустиннице, вещаеща самобичуване!),
аз пак не бих те намерил: защото живееш
само в снежните нощи на Мизия, само в дивата есен на Мизия,
смукала сок от покорната мъдрост на майките:
само там ти можа да докоснеш с длани лицето ми,
да избистриш небето, където се борят
ледните вихри наддунавски с топлия дъх на Егея,
и с безпощадна яснота своя образ отдаден да нарисуваш;
да останеш у мен, да клониш, да цъфтиш,
вечно истинска, вечно подобна на себе си;
и аз да те нося като тайната книга
под тъмния шепот на маслините,
през топлите пясъчни крайбрежия,
да изгарям на албигойските клади,
да загивам под кръстоносните мечове -
с теб, легендо моя за сътворението.