След дълго лутане по улиците мръсни
и колебания пред пълните кина,
където мръзнем в търсене на два билета
(а колебания са нужни за престиж - придават
цена на целомъдрената самота, в която тя
общува с Псел и Плотин, неподатлива на тези
вулгарни забавления, които й предлагам!),
уединяваме се в „Рила“, зад филодендрони,
където само оберът на пръсти ни обхожда.

- О, този пресносолен паламуд е истинско
откритие. А виното е бистро като въздуха на тази нощ.

Държа ръцете й. Не съм избързал нито миг,
но знам, сега е времето, защото
и утре може да е вече късно.

Тя има благороден профил
с горчиво упорити гънки
на устните и издължени пръсти, хладно
красиви и студени в своето изящество.
(Ала това едва по-късно ще се разбере.)

Вървиме пеш. Снегът се сипе чист, косите й дори
осанките ни стават бели сенки. Аз държа
ръката й, ала противно на очакването й
не я целувам. Тя ми казва:
- Ако все тъй Ви е досадно да обядвате самичък,
елате утре вкъщи, към един.

Обядът свършва. Майка й дискретно се оттегля.
„Фантазия“ от Шуман, опус 17... Изпълнява...
Ала напразно Флорестан ще се бунтува срещу своята
човешка участ. (Сцената е нагласена, диригентът
повдига палката, остава само главната актриса.)

- Един известен психиатър бил изследвал
промените на личността му, отразени
в реда на опусите му. Ах, този Шуман!
(Сега сълзите почват да се стичат.)

- А Вие откъде познавате, че свири
Ванела Сид? Ако не сте били в Москва
на първия конкурс „Чайковски“? О, Москва,
и виолетовото й небе, и тези януарски нощи, преходите
на ски из Подмосковието, дървените дачи под дима...
Не, за шпионин Вий не сте роден. Шпионинът
е мъж със чар. В Русия, да, в русия аз познавах
един шпионин. Но човек е сам и никога
не може да се върне към едно небе,
било то теменужно или пък червено. Любовта,
и любовта не ни предлага изход.