И пак магарето, нахранено със сол,
Най-сетне ще открие пътя към водата;
Ще рие стръвно и ще прегризе тръбите
Оловни като нежна шия на агнец.
И крепостта ще падне. О, ще паднат
Накрая всички крепости по своя ред.

А бяха, сине, бяха долини прохладни,
Където скита дъх на орехова шума,
Бе дъх на ябълки и гюл край тучни вади
Досам Балкана, под чемширената сянка
На дворищата, лесове вековни бяха
Край нестинарските жарави, дето в унес
Играеха жените вдадени; бе мирис
На гъби, вехнещи в приземия прохалдни
От камък или край варосани стени,
А през лъки с чернок минаваха стадата,
Които пролет се завръщат от морето
И ръсят песента на сребърни дизии;
Бе младостта ни тръпна, време уязвимо,
Което огън сгърчва и изпепелява.
Но ти не съжалявай. Лудите коне
На времето вършеят върху нас.
Дали сме семето, или сме само плява?

О, сине мой, стрела срещу враждебен вятър.