Криле от гълъби, нахлуващи в съня ми
с дъха на водопад и есенеещ орех...
О, вик на планина, която ражда изгрев!
Жребецът под прозорците ми вече цвили
и нетърпение юздите му разкъсва.

Ще се завърна в столицата. Планината
с лъки бе гостолюбна, изобилна с дивеч,
но време е да я оставя. Отлетете
от раменете ми към неизвестността,
вий, гълъби, донесли в моето очакване
желание за сбъдването му. Оставям
постелята с дъха на ябълки узрели
и тръгвам. Там ще ме поеме с меден екот
градът, където славата жених очаква.

Ти, дъх на есенеещ орех и на сняг,
ти, вкус студен на утро в моя сън от звуци!
Не ме оставяйте из този път, узрял
в душата ми като разкошен плод, водете
все тъй щастливо стъпката на моя кон.
А ти стани от млечния си сън, девице,
за да посрещнеш образа, наливал сок
вдън нощите, които те изваяха
за радост на очите ми и на душата.

Вий, нощи, черна пръст за светлите видения,
които се разлистваха в съня ми, вие,
реки благословени, тучно напоили
покълващите семена, в духа ми спрели!
Към пътника нетърпелив бъдете щедри
и не оставяйте от суша да се сгърчат
или да прималнеят в жад делата честни,
които в лоното ви зреят. А от време
на време пращайте по белите си гълъби
и благите си вести в неизвестността,
където от сега нататък аз ще бродя.