Напразно в планината си избягал
И дострояваш там ковчега, в който
Събираш божи твари и плода
На твоето упорство. Като изрив
На лоша болест те обсаждат, черни,
Беснеещите пътища и хищни
Ръце към твоя дом протягат вече.
Мравуняци червени мравки шестват
По белите варосани стени
И смесени със слюнката ти, нагло,
Те в залъка ти вече киселят.
Из коритата речни не тече
Вода, а мътна някаква отрова,
Понесла мъртви риби и не вятър
Се скита из долините, а смрад,
В която птиците се свличат с писък
Като плода, наесен неприбран.
Една след друга къщите без дим
В комина стенат. Всемогъща хлуе
По пътищата гладки пустотата.
И тайната на огъня ще легне
В земята като шепа бяла пепел.
О, пепелта, която ще мълчи
Като език на прадеди незнайни,
Загубен с думите „до гроб“ и „вярност“ -
Нишани заблудени из тревите
Върху имането на любовта.

И твойте низкочели братя със очички светещи и здрави зъби
       точат нож, за да отрежат своя резен от плода и
       застрашително насам настъпват.

А нейде агарянска рат се сбира.