Дордето цветните си сънища сънуваш,
а аз над листа бодърствувам, тази чаша
допивайки, из жилите ми се разлива
мъзга от лозето, поено със потта ми.
О, пролетта, която се отдалечава
от мене, за да полети неудържимо
към теб! Не само с хляба се живее, сине.

Как беше хубаво без цел да се заскиташ
в крайморски градове и островни тържища;
да отминаваш безразличен чудесата,
които ти предлагат тези продавачи
ненадговорени; а сетне между две
раздавания на белязаните карти,
дорде наивно не съзираш как срещу ти
мъжът със сключените вежди ловко вади
три попа, да следиш с очи как фарът жъне
                 мълниеносно пътищата на земята,
а те в нозете ти да лягат покорени
като лъвици. Съприкосновил се с мирис
на времена отколешни, в които
духът ти не е бил мозайка от разбити
отломки, в полусрутените монастири
да пиеш виното, узрявало с години
под тишина, засипвана от жълти сипеи,
и смуглите моми, неверни до насита,
да любиш ти. Забравен и забравил.
Посред цвъртежа на щурците в тишината
замряла, необятна и чуплива,
да легнеш в топлите води на някой вир,
отдето като в саркофаг минава, вечен,
потокът на природата и битието,
на ветровете, червеите и водите,
на всичко живо, дето пъпли и разяжда
завършените, осветени форми,
които със усилия огромни
все искаме да увековечим, строейки
от камък язове и саркофази.

Не само с хляба се живее. Иде време
и гроздето, поливано с потта горчива,
изпълва чебърите, в кестен издълбани.
А босите нозе започват да танцуват.

О, цветни сънища на твоето щастливо
незнание! Към теб се вдига този вятър,
опрашил прасковите и въртопи зли
разтворил. А дордето аз се боря
в нощта с пустинята на листа снежен, зрее
вдън избата ми виното, предназначено
за сватбите на синовете ми. И бавно
се сбира в бистротата му онази мъдрост,
която младостта ми мътна ще изкупи.

О, кръв, даряваща причастие, не ти ли
да ни приеме ще измолиш от земята?