Едно разстояние, но на какво,
Не знам точно, може би на душата.
Блажени Августин

Не ме ранява вече времето, в което
се врязвах със свистене на стрела. Навярно
усилието на възхода е било
дотук и към земята плавно се снишавам.
Измервам миналото по глъбта упойна
на спомените си, а бъдещето сякаш
по своето очакване да се прелея.
Ала горчиво като пот и като полет
неуловимо, настоящето едничко
е съществуващо. И, мравка, под товара
на своя ден прегърбен, между изгрева
и залеза вървя безспир, между цвета
и зрелия му плод тъгата си деля
и обожанието си, но все по-близо
до вечерта, където тъничката сянка
на нежните треви заспива в скута верен
на Сянката Голяма, дето лягат зрели
добрите семена и времето умира.