Изричаш името и затаяваш дъх.
Какво дочу в подзвездното мълчание
на канарите? Шепот нечий,
камбаната на собственото ти сърце
или диханието боязливо
на несъбудена девича кръв?

За ехото ще бъде тази песен...
О, вий, които не познавате гласа
на отразения ви вик, бъдете плахи.
Далече мами той и нежно обещава.
Влече все по-далеч и по-далеч от тази
любвеобвилна долина със сиви мрени
и буков дим над каменните стрехи;
като видение среднощно във съня ти,
като прокуден дух, спасение потърсил
във топлината на сърцето ти, в смъртта му,
далеч и все по-надалеч ще те примамва.
За ехото ще бъде тази песен...
Възпявам пясъците му коварни
и песента им стенеща под ветровете.
(О, вечно преселение на небесата!)
Възпявам ужаса и сладостта на тази
коварна смърт, която те очаква
като прегръдка любеща и безвъзратна.
За ехото ще бъде тази песен...
Със сетни сили вече викаш и зова ти
кърви разкъсан и отчаян. Планината
кънти в ответствено съчувствие, но той,
гласът отвъден, който обещава,
все тъй неуловим ще си остане.
И в бясната гонитба тежко падаш
над хладните морени. Знаеш всичко.
И никога не ще достигнеш този
тъй близък и така далечен отклик.

О, ти, търсачо на отвъдни гласове!
На ехото недей да вярваш. Отдалече
избягвай избуялото зелено
и спотаената прегръдка на блатата.
От отражения блуждаещи, търсачо,
пази се зорко. В хубостта им хладна
не вярвай. Че и тя е само ехо
от оня пламък, който нощем, тайно
сърцето ти гори и озарява.