Върху твърдта, напукана от земетръси
и суша, като будни съвести от кула
на кула и от връх на връх огньове лумват
предупредително и гаснат удушени
от агарянската проказа. Ефросина!

През Устра чак в Перитор ще се върна. Чакай,
любима моя. Ефросина, Ефросина...
Ти бдиш: уханна като стая с тежки низи
тютюневи през късна есен; като хляб
насъщна. Ида. И като онези верни
и упорити Бачковски лозя, до ситост,
и мрак, и радост пили, прекопавани
редовно от усърдните монаси, бавно
там плодовете си духът ми ще отхрани.

Очаквай ме, любима! Ах, лозята,
възхождащи спокойно, търпеливо,
на стъпала от жълта пръст и светъл камък,
с любов редени, към скалите и небето.
И ризите от ленено платно, изпрани
сред обли камъни, посред нозете бели.
Ще ме ветрее с тях и нежно ще ме бели
егейски вятър. А стадата ще се връщат.

Когато слънцето се спре на икиндия,
със старци и деца притихнал ще се вслушвам
в мълчанието на земята. Ще узрява
отровното зелено и тютюнът бавно
ще се превръща в дъх на стаи и постели.
И като боровете тъмни ще се врежа
в безволието сладостно на млада шума.

Страхувам се, страхувам се, о, Ефросина,
да не премине пролетта под Кайнадина.