На Владимир Мусаков

Да стъпиш пак на този сънен полуостров,
където стрехи и асми надвисват тежко,
от красота и старост омаломощени;
да слушаш пак в пристанищното кафене
таблоиграчите и страстното плющене
на пуловете; мътното сияние
на газените лампи да се олюлява,
обесено на потъмнелите синджири;
а през дълбокото прозорчено отверстие,
варосано, стесняващо се като бойник,
нахлуващата светлина неправомерно
да мига под капака, който мокър вятър
със скърцане подмята вече втори ден;
и някоя жена, с голям и евтин пръстен,
да ти гадае на кафе срещу един
коняк, да ти разказва пак за онова
момиче с дълги пръсти, с жилави коси,
заминало далеч; за трите бели коня
на щастието ти, които с буен устрем
ще извисят съдбата ти; да ходиш дълго
край къщите, задрямали като старици,
и да си спомняш пак последното писмо.
Опрян на вълнолома, много бавно
да плуваш в заливите на небето
и да предвкусваш бъдещите си успехи.
Но лятото на първото стихотворение,
написано неловко върху този камък,
ще е потънало. И няма да се върне
онуй момиче дългопръсто, пъстрооко,
заминало далеч и безвъзвратно.