Елин Пелин

„Под манастирската лоза“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Изповед

 

 

Елин Пелин

 

 

         Вечернята се свърши. Последното амин на отец Павел замря без ехо и в малката, ослепяла от старост манастирска черквица настъпи продължителна тишина. Трите селянки богомолки, които стояха на купчец в средата, погледнаха отец Павел. Погледна ги и отец Павел. Няма нищо повече. Свърши се. Трите жени се прекръстиха и се наведоха да вдигнат от трона болния младеж, който седеше там блед и неподвижен.
         В това време пред черквицата се чуха стъпки, придружени от късо и отмерено дрънкане на мънички звънчета. Някакъв едър мъж застана на вратата и я задръсти цяла. Той постоя малко, влезе тежко вътре и се спря.
         — Добър ден. Тук ли живее изповедникът? — каза той с дебел и див глас, без да се обърне към някого.
         Трите жени и отец Павел, който току-що се канеше да излезе, погледнаха влезлия. Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави ногавици, които покриваха краката му от стъпълата до пояса. От това вълмо жълта козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, отдето надничаха безстрастно. В ръката си държеше дебела и тежка тояга, по-висока от него, и когато влезе, той я удари по плочите на пода, като че искаше да я забие.
         — Тука ли живее изповедникът? — попита пак той, без да се обърне към някого.
         Отец Павел, който гледаше над очилата учудено тоя човек, посочи с ръка към една странична врата на олтара. Там седеше, свит на ниско столче, престарелият проповедник отец Никодим, унесен в дрямка. Голямата му глава бе наведена настрани и бялата му брада лежеше като пешкир върху отворената книга на коленете му.
         Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкваха мънички звънчета и техният ситен звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.
         Трите жени, които се канеха да си вървят, оставиха болния на трона му и се спряха. Отец Павел се прекръсти и се усмихна.
         Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата, която ги предвождаше.
         Задрямалият изповедник отец Никодим се сепна и изправи глава. Като видя страшния едър човек, който застана пред него, той се изправи тъй бързо на крака, че събори столчето си.
         — Добър ден — каза непознатият, като установи себе си със силно тупане на тоягата.
         — Свали си шапката! — каза изповедникът.
         Рошавият човек вдигна тежко ръка, свали голямата шапка и я натисна под мишница. Сплеснатата му коса бе леко посребрена.
         — Приближи се! — рече изповедникът.
         овекът пристъпи няколко крачки и на краката му се пак обадиха ситните звънчета.
         — Рекох да се изповядам… Така ме научиха.
         Изповедникът се облещи насреща му.
         — Кой те научи?
         — Там, в планината…
         Гърлестият див глас на човека даде страшно ехо в черквичката. Догарящите няколко свещички по свещниците примигаха.
         — С пари ли е, без пари ли е? — попита човекът и почна да бърка в пазвата си. Шапката, която стискаше под мишница, падна на плочите и застана край него като някое овчарско куче.
         — Остави, остави — каза малко развеселен отец Никодим, но човекът не обърна внимание на думите му, извади една дълга кожена кесия, размота й връвта и си пъхна ръката в нея.
         — Не знам, брате, какво са ме научили, това правя. Аз между хора не живея, аз съм в планината. Там е гора. Между дървета си живея…
         Той подаде няколко лева на изповедника.
         Отец Никодим погледна човека, усмихна се от досада и от досада пое парите.
         — Аз съм пастир човек — заговори пак гърлесто непознатият. — У гората съм пораснал и там си живея. И там ще си умра.
         — Деца, жена имаш ли? — попита изповедникът.
         — Ъ-а. Нямам, нямам. Това съм, що ме гледаш.
         — Пастир си, кажеш?
         — Пастир, пастир. На чужда стока. Мое си нямам нищо.
         При всеки нов отговор човекът освобождаваше повече душата си и гласът му се засилваше.
         — По-полека, по-полека, тихо — забележи изповедникът.
         — Защо? Няма що да крия. Не съм убил никого. Ние в гората така си говорим. И на стоката си говоря. Планина широка.
         — На черква ходиш ли?
         — Не ходя. А не съм ходил от дете. Току-речи, едвам помня кога е било.
         Понеже непознатият заговори съвсем високо, отец Никодим кимна към жените и към отец Павел и им даде знак да си излязат.
         Жените вдигнаха болния и като го подпираха под мишници, изведоха го навън. Отец Павел угаси догарящите свещи на свещниците и също си тръгна. Но понеже забележи, че в черквата стана тъмно, той се повърна, запали отново две тънки свещици и излезе.
         — Затова ме и пратиха да се изповядам и да се пречистя.
         — На колко си години?
         — Не знам, брате. Четиридесет ли съм, петдесет ли? Па може и шеесет да имам. В планината годините се губят и не мож ги намери.
         — Ела по-близо.
         Човекът се приближи и звънчетата на краката му се обадиха.
         — Какво звъни на краката ти?
         — Звънченца…
         — Защо ги носиш?
         Непознатият се усмихна благо като ангел.
         Слънчеви лъчи паднаха през прашното през прашното прозорче на купола и варакосаният иконостас светна като усмивката на непознатия.
         — Защо ги нося ли, каеш? — поде той. — По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй, звънчетата ги плашат и те самички се вардят.
         Старият изповедник отпусна ръце и умилено погледна непознатия в очите. Те го гледаха спокойно, кротко и по грубото изгоряло пастирско лице гореше светост.
         — Какъв свет човек — помисли си отец Никодим. — Да жали буболечките, мравките, мъничките гадинки, за които човек никога не мисли. Света душа. Дали не е светец, преоблечен, пратен от бога да ме изпитва?
         Отец Никодим плахо се обърна към иконите и се прекръсти.
         Непознатият пристъпи — звънчетата пак се обадиха.
         — Ти си праведник, ти нямаш грях. Чиста душа — каза с усмивка изповедникът и поклати глава, като че искаше да каже: Толкова хора съм видял, а такава праведна душа като тая не мислех, че има.
         — Ти нямаш грях, нямаш грях — повтори той.
         — Па нямам та… какво ще имам…
         — Как живееш в планината… молиш ли се на бога?
         — Какво ще му се моля — каза непознатият, след като помисли малко. — Чудя му се. Па аз съм близо до него, та… На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.
         — Свет човек, свет човек — говореше в себе си отец Никодим.
         — А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?
         — Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не…
         — Свет човек, свет човек — мисли изповедникът.
         — Ами нещо да си излъгал?
         — Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката… Какво да го лъжеш… добиче. То се и не лъже… Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?
         — Свет човек, свет човек — удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.
         — Ами жени, жени срещаш ли? — решава се да попита изповедникът.
         — Е, пък може ли без жени, брате? — усмихва се добродушно праведникът. — И то е божа работа.
         — Кое? — попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.
         — Това де, дето го рече, женските работи.
         — Как божи работи?
         — Е, така де, пак така си е.
         „Чудак“ — помисли отец Никодим.
         — Тъй да си имал работа с жени отблизо… сношение?
         — Па имал съм, брате.
         — Навярно много рядко?
         — А, не, честичко, честичко — каза с добродушна откровеност непознатият.
         — Где намираш в планината жени?
         — То жени сякъде ще намериш, като търсиш.
         „Грешник — мисли си изповедникът и го гледа подозрително. — Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?“
         Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.
         — Как намираш жени в оная планинска пустиня?
         — Някои сами идат.
         — А други?
         — Други ме викат по колибите.
         — А-а…
         — Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.
         — Само две ли?
         — Е, има още три четири.
         — Това е грях — каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.
         — Грях ли? — учуди се непознатият. — Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.
         — Грях, голям, непростим — викна гневно свещеникът.
         — Като е грях, тогава ще си вървя — все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.
         — Не знам, не съм знаял — замъмра той и звънчетата запяха в краката му.
         Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:
         — Аз мъж ли съм?
         — Да, мъж си, мъж си — троснато му отговори отец Никодим.
         — Е, грешно ли е, че съм мъж?
         Отец Никодим млъкна учудено.
         Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.
         Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:
         — Ей, слушай, хей!
         — Какво? — обърна се непознатият и се спря.
         — Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там… Чу ли? Чу ли?
         Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.
         Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.
         — Кой знае — продума на себе си отец Никодим, като се свести. — Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. декември 2019 г.
Публикация в кн. „Съчинения в шест тома“, Елин Пелин, Том трети, Изд. „Български писател“, С., 1972 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]