Елин Пелин

„Под манастирската лоза“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Изповед

 

 

Елин Пелин

 

 

         Вечернята се свърши. Последното амин на отец Павел замря без ехо и в малката, ослепяла от старост манастирска черквица настъпи продължителна тишина. Трите селянки богомолки, които стояха на купчец в средата, погледнаха отец Павел. Погледна ги и отец Павел. Няма нищо повече. Свърши се. Трите жени се прекръстиха и се наведоха да вдигнат от трона болния младеж, който седеше там блед и неподвижен.
         В това време пред черквицата се чуха стъпки, придружени от късо и отмерено дрънкане на мънички звънчета. Някакъв едър мъж застана на вратата и я задръсти цяла. Той постоя малко, влезе тежко вътре и се спря.
         - Добър ден. Тук ли живее изповедникът? - каза той с дебел и див глас, без да се обърне към някого.
         Трите жени и отец Павел, който току-що се канеше да излезе, погледнаха влезлия. Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави ногавици, които покриваха краката му от стъпълата до пояса. От това вълмо жълта козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, отдето надничаха безстрастно. В ръката си държеше дебела и тежка тояга, по-висока от него, и когато влезе, той я удари по плочите на пода, като че искаше да я забие.
         - Тука ли живее изповедникът? - попита пак той, без да се обърне към някого.
         Отец Павел, който гледаше над очилата учудено тоя човек, посочи с ръка към една странична врата на олтара. Там седеше, свит на ниско столче, престарелият проповедник отец Никодим, унесен в дрямка. Голямата му глава бе наведена настрани и бялата му брада лежеше като пешкир върху отворената книга на коленете му.
         Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкваха мънички звънчета и техният ситен звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.
         Трите жени, които се канеха да си вървят, оставиха болния на трона му и се спряха. Отец Павел се прекръсти и се усмихна.
         Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата, която ги предвождаше.
         Задрямалият изповедник отец Никодим се сепна и изправи глава. Като видя страшния едър човек, който застана пред него, той се изправи тъй бързо на крака, че събори столчето си.
         - Добър ден - каза непознатият, като установи себе си със силно тупане на тоягата.
         - Свали си шапката! - каза изповедникът.
         Рошавият човек вдигна тежко ръка, свали голямата шапка и я натисна под мишница. Сплеснатата му коса бе леко посребрена.
         - Приближи се! - рече изповедникът.
         овекът пристъпи няколко крачки и на краката му се пак обадиха ситните звънчета.
         - Рекох да се изповядам... Така ме научиха.
         Изповедникът се облещи насреща му.
         - Кой те научи?
         - Там, в планината...
         Гърлестият див глас на човека даде страшно ехо в черквичката. Догарящите няколко свещички по свещниците примигаха.
         - С пари ли е, без пари ли е? - попита човекът и почна да бърка в пазвата си. Шапката, която стискаше под мишница, падна на плочите и застана край него като някое овчарско куче.
         - Остави, остави - каза малко развеселен отец Никодим, но човекът не обърна внимание на думите му, извади една дълга кожена кесия, размота й връвта и си пъхна ръката в нея.
         - Не знам, брате, какво са ме научили, това правя. Аз между хора не живея, аз съм в планината. Там е гора. Между дървета си живея...
         Той подаде няколко лева на изповедника.
         Отец Никодим погледна човека, усмихна се от досада и от досада пое парите.
         - Аз съм пастир човек - заговори пак гърлесто непознатият. - У гората съм пораснал и там си живея. И там ще си умра.
         - Деца, жена имаш ли? - попита изповедникът.
         - Ъ-а. Нямам, нямам. Това съм, що ме гледаш.
         - Пастир си, кажеш?
         - Пастир, пастир. На чужда стока. Мое си нямам нищо.
         При всеки нов отговор човекът освобождаваше повече душата си и гласът му се засилваше.
         - По-полека, по-полека, тихо - забележи изповедникът.
         - Защо? Няма що да крия. Не съм убил никого. Ние в гората така си говорим. И на стоката си говоря. Планина широка.
         - На черква ходиш ли?
         - Не ходя. А не съм ходил от дете. Току-речи, едвам помня кога е било.
         Понеже непознатият заговори съвсем високо, отец Никодим кимна към жените и към отец Павел и им даде знак да си излязат.
         Жените вдигнаха болния и като го подпираха под мишници, изведоха го навън. Отец Павел угаси догарящите свещи на свещниците и също си тръгна. Но понеже забележи, че в черквата стана тъмно, той се повърна, запали отново две тънки свещици и излезе.
         - Затова ме и пратиха да се изповядам и да се пречистя.
         - На колко си години?
         - Не знам, брате. Четиридесет ли съм, петдесет ли? Па може и шеесет да имам. В планината годините се губят и не мож ги намери.
         - Ела по-близо.
         Човекът се приближи и звънчетата на краката му се обадиха.
         - Какво звъни на краката ти?
         - Звънченца...
         - Защо ги носиш?
         Непознатият се усмихна благо като ангел.
         Слънчеви лъчи паднаха през прашното през прашното прозорче на купола и варакосаният иконостас светна като усмивката на непознатия.
         - Защо ги нося ли, каеш? - поде той. - По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй, звънчетата ги плашат и те самички се вардят.
         Старият изповедник отпусна ръце и умилено погледна непознатия в очите. Те го гледаха спокойно, кротко и по грубото изгоряло пастирско лице гореше светост.
         - Какъв свет човек - помисли си отец Никодим. - Да жали буболечките, мравките, мъничките гадинки, за които човек никога не мисли. Света душа. Дали не е светец, преоблечен, пратен от бога да ме изпитва?
         Отец Никодим плахо се обърна към иконите и се прекръсти.
         Непознатият пристъпи - звънчетата пак се обадиха.
         - Ти си праведник, ти нямаш грях. Чиста душа - каза с усмивка изповедникът и поклати глава, като че искаше да каже: Толкова хора съм видял, а такава праведна душа като тая не мислех, че има.
         - Ти нямаш грях, нямаш грях - повтори той.
         — Па нямам та... какво ще имам...
         - Как живееш в планината... молиш ли се на бога?
         - Какво ще му се моля - каза непознатият, след като помисли малко. - Чудя му се. Па аз съм близо до него, та... На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.
         - Свет човек, свет човек - говореше в себе си отец Никодим.
         - А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?
         - Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не...
         - Свет човек, свет човек - мисли изповедникът.
         - Ами нещо да си излъгал?
         - Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката... Какво да го лъжеш... добиче. То се и не лъже... Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?
         - Свет човек, свет човек - удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.
         - Ами жени, жени срещаш ли? - решава се да попита изповедникът.
         - Е, пък може ли без жени, брате? - усмихва се добродушно праведникът. - И то е божа работа.
         - Кое? - попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.
         - Това де, дето го рече, женските работи.
         - Как божи работи?
         - Е, така де, пак така си е.
         „Чудак“ - помисли отец Никодим.
         - Тъй да си имал работа с жени отблизо... сношение?
         - Па имал съм, брате.
         - Навярно много рядко?
         - А, не, честичко, честичко - каза с добродушна откровеност непознатият.
         - Где намираш в планината жени?
         - То жени сякъде ще намериш, като търсиш.
         „Грешник - мисли си изповедникът и го гледа подозрително. - Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?“
         Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.
         - Как намираш жени в оная планинска пустиня?
         - Някои сами идат.
         - А други?
         - Други ме викат по колибите.
         - А-а...
         - Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.
         - Само две ли?
         - Е, има още три четири.
         - Това е грях - каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.
         - Грях ли? - учуди се непознатият. - Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.
         - Грях, голям, непростим - викна гневно свещеникът.
         - Като е грях, тогава ще си вървя - все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.
         - Не знам, не съм знаял - замъмра той и звънчетата запяха в краката му.
         Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:
         - Аз мъж ли съм?
         - Да, мъж си, мъж си - троснато му отговори отец Никодим.
         - Е, грешно ли е, че съм мъж?
         Отец Никодим млъкна учудено.
         Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.
         Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:
         - Ей, слушай, хей!
         - Какво? - обърна се непознатият и се спря.
         - Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там... Чу ли? Чу ли?
         Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.
         Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.
         - Кой знае - продума на себе си отец Никодим, като се свести. - Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 03. декември 2019 г.
Публикация в кн. „Съчинения в шест тома“, Елин Пелин, Том трети, Изд. „Български писател“, С., 1972 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]