Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Косачи

 

 

Елин Пелин

 

 

         Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
         Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из таинствените й недра.
         От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
         - Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
         - Ида, и-даа! - отзова се друг отдалече.
         След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.
         Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакът ръка, тъмнобляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
         - Какво замълча, Благолаж? Карай де - каза му Лазо, който трупна съчки в огъня и легна.
         Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднъж и почна:
         - Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите й били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
         - Ей! - въздъхна Лазо.
         - Мълчи! - обадиха се другите.
         - Много лъже - рече Лазо.
         Благолажът го погледна право в очите.
         - Това е приказка, бе хлапе!
         - Бабини деветини... измислици! - рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
         - Това е приказка, разбираш ли - рече твърдо Благолажът и настави: - Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
         - Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? - отговори Лазо.
         - Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
         И Благолажът продължи:
         - Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила...
         Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:
         - Бре, вещицата!
         Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.
         - После? - пламенно настоя Лазо.
         - Какво повече от това? - рече Благолажът спокойно.
         - Вещица! - въздъхна пак Лазо. - Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.
         - Ти - това? Да видя, па да не повярвам - рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее: - И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
         - Друго е моята Пенка... тя...
         - Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави - отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.
         Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.
         - То си е моя работа - отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
         - И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега - рече пак Стамо.
         - Да не вярваш - отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.
         Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в таинствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна таинствено пръст, ослуша се дълго и рече:
         - Кукумявка е.
         В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мъничето скочи и прилая срещу мрака. Таинствената нощна тишина стана някак зловеща.
         Лазо въздъхна дълбоко.
         - Въздишай, момче - има защо!... Млада булка си оставил! - обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
         - Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? - „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце такава му е пустата направа.
         - За Пенка това е лесно, тя има стари любовници - обади се Стамо и се изтегна.
         - Пък и бива си я - каза лукаво друг.
         Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.
         Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
         - Някой сиромах предаде дух - проговори Лазо.
         - Я някоя млада булка се предаде дргугиму - рече неподвижно Благолажът и попита: - Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
         - Все едно. Като сте такива магарета! - рече Лазо.
         Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.
         Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

 

    ...Там я пресрещна млад Гургул,
    младо му сърце играло,
    черни му очи святкали...

 

         Благолажът прекъсна и като се понадигна, рече:
         - Хареса ли ти се тая песен, Лазо?
         Лазо не отговори.
         - Спи - рече Благолажът и се подпря на лакът.
         - Я спи, я плаче - обади се Стамо.
         - Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога - рече подигравателно Благолажът.
         Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят...
         Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи...
         Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
         Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мъниче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.
         Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта.
         Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.
         Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я виждал тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода...
         Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена - мож ли да й вярваш!
         Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка...
         Лазо се стресна и стана.
         „Какво правя аз тук?“ - помисли той и отметна ямурлука.
         Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...

 

 

***

 

 

         Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха, че Лазо не беше при тях.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 03. декември 2019 г.
Публикация в кн. „Съчинения в шест тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1972 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]