Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

По жътва

 

 

Елин Пелин

 

 

         Усилена жътва кипи из равното Софийско поле. От край до край, докъде ти око види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори. Бог тия дни даде страшна жега. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар. Над широкото поле трепери адска мараня. Отпуснати и уморени се синеят далечни гори и планини и сякаш чакат кога полето а-ха ще пламне в пожар. Птичките са забягнали далеч из хладните усои и не им се чуе гласът. Само гугутка се обажда изрядко от сенчестата круша или грив гълъб усамотено префюфюква с криле към гората.
         Тежко и душно.
         Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци.
         Неуморно те жънат там и трупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка. Узрялото жито не чака.
         Бог обилно наспори тая година и не прати ни град, ни скакалци, ни грозна напаст за греховните селски души, напатени и настрадани. Зарадва ги той с благодатни майски дъждове и не иска̀ да им отнеме лелеяната в душа надежда за плодовита жътва.
         Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от ободрените селски души!
         - Бог ни помага! Нека работим, нека работим!
         И ей в това усилно време, под адския слънчев пек, над златното поле ехтят песни и се носят на вълни чак до небесата като благодарствени молитви. Подемат се из краището нейде дружни момински гласове, залюлее се песен - млада, волна, широка като полето, свѐта като любовта.
         Из други задселски краища се отзове друга, мило, високо, и изпрати надежда и сили.
         Левент Никола често оставя тежък сноп и дълго се ослушва. После, усмихнат и бодър, гледа как жънат сами-самички стара майка и малка сестрица.
         Тя се обръща и весело го задява:
         - Бате, не мож позна Пенкиния глас!
         И прежуреното й пълно личице, младо и свежо, светне от усмивка.
         - Долавям, но слабо... слива се с другия и се губи! - отговаря Никола, па наставя:
         - Майко, я си почини и ги послушай! Ако схванеш Пенкиния глас, да знаеш, че наистина снаха ше ти стане.
         Изправя се старата му майка, усмихва му се с любов и като зажъна, рече:
         - Ако ти не мож й позна гласа, та аз ли ща бре, синко?
         - Да пее сама - през море да е, ще я позная!
         В миг млъкна дружна песен и полето затихна. И ето че някъде далече се поде самичък глас - висок, звънлив и треперящ. Той се емна леко и тихо, па полека-лека се засили и се залюля на мощни вълни над полето.
         Никола остави снопа и плесна с ръце.
         - Ето я на̀ - тя е!
         И дълго се ослушва̀.
         А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение и победоносно взимаше връх и се носеше стремително и гордо.
         Не изтърпя Никола, а се изстъпи сред нивата и се провикна:
         - Еее-ех!
         Екливи и ободрителни смехове му отговориха от околните нивя.
         Леко се завълнуваха узрели класове и весело си зашушукаха нещо.
         Чу го Пенка отдалече и му прати закачлива и обична песен.
         Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна надеждата, по нея радостта.
         Ободриха се морни души и заехтя полето пак от смях и песни.
         Но ето, че дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и уплашено обади, че Пенка примряла от жега.
         Грозната вест се разнесе из уста в уста по цялото поле.
         Пенка примряла от жега!
         Боже!
         Пак жертва!
         Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата.
         Захвърлиха жътвари остри сърпове и затичаха нататък плахи и тъжни.
         - Боже, дано лъжа бъде!
         И булки и моми, и мъже и жени, и майки се стекоха на Пенкината нива ужасени.
         Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка - селско дете обичливо. Бяла пребрадка небрежно бе паднала над чело да засени хубавото й лице. Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткрити уста бе потекла струйка алена кръв и обагрила бялата й гушка. Едната й ръка още държеше острия сърп, другата грижливо стискаше ръкойка класове.
         Слънчев удар бе убил момичето.
         Спусна се Никола изумен, отчаян, разбута навалицата и падна разбит до студеното й мъртво тяло.
         - Пенке, моя радост, моя песен!
         Гласът му се сподави в ридания.

 

         На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите не се мяркаха работници, макар че бе делник. Златни класове се ронеха и гореха самотни.
         Полето празнуваше тъжен празник.
         Погребваха Пенка.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 18. август 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]