Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Кумови гости

 

 

Елин Пелин

 

 

         Колко му е на пролетния ден! Свърши се като всички божи дни. Нищо ново не се случи в село, нищо необикновено. Сѐ същите беди, сѐ същите тъги и радости. Утре е празник и пукнатата черковна камбана с треперлив ек възвести това на греховното село. Чуха се работници в полето и побързаха да се приберат преди залез. Из кривите селски улици заскърцаха кола, загълчаха орачи, па настана тишина и предпразничен покой. И хората, и добитъкът ще си почиват. Полето безшумно ще се попече на благото пролетно слънце, ще станат ровки черни угари и златно семе и златни надежди ще се заровят там да чакат плод.
         Слънцето заседна червено, кърваво, и падна здрач. На кладенеца изпод село се понесе троплива хороводна песен и кръшни момински смехове високо екнаха.
         Мирно и тихо навсякъде.
         Само у Дражови радостно гълчеха.
         Син му Стойчо и снаха му Яна - млада булка, доведена преди месец вкъщи - се готвят за дълъг път. На кум Милен на гости ще отидат, през три села у четвърто. Цяла нощ като пътуват, заран рано там ще да осъмнат.
         Старият свекър чичо Дражо сам мажеше и стягаше колата, постлана със сено.
         Свекървата припкаше ту до избата, ту до къщи и носеше шарени цедилници с дарове, весела и пъргава като момиче. Стойчо, пременен, обръснат, стегнат, нетърпеливо държеше за юларите млади впрегнати юнци и гледаше, крадешком от старите, булката си Янка, нагиздена като за венчило. Тя стоеше смирно отстрана и свенливо държеше писана бъклица с вино.
         Чичо Дражо прегледа още веднъж колата, попогледна и своя млад Стойчо, млад - още хлапе, и рече бащински:
         - Па си отваряй очите, да не стане пакост, че не мож стигна... Ха сега! Тегли!
         Стойчо дръпна оглавниците, прекръсти се и пойде. Янка целуна ръка на свекър и на свекърва и последи колата, изпращана от старците с благословия и триста заръчки за много здраве на кум Милен.
         Безшумно излезе колата из тесните улици и спря зад село. Двамата се качиха въз меката постилка от сено, Стойчо смуши воловете и колата тръгна по-бързо, затрака и заприказва нещо на младите.
         Тиха нощ галено прегърва всичко. От небето хиляди звездици, като ангелски очици, устремиха взор надолу и с любов загледаха греховната земя. Пълнолика месечинка изплава за ридове, засмя се сладко и като спря за миг, разгледа-разгледа, па спокойно тръгна сред звездите, като млад овчар сред вакло стадо.
         Тѐ, за тая нощ Янка и Стойчо са мечтали цял ден! Самички в колата, из пустия път! Мрак и тишина! Няма ни стар свекър да се кашле, ни ревнива свекърва да подслушва. Кой по-голямо блаженство от това може да иска?
         И Стойчо подвикна на воловете, замаха заканително остен и метна юнашка ръка през равна Янкина снага.
         - Недей, Стойчо, ще ни видят - рече плахо Янка и се притисна до него.
         - Не сме у село, да ни видят - отговори Стойчо и почна да я милва по младото червено лице.
         Ух, боже, пък аз се не сещам, че сме в полето! - засмя се Янка.
         - Кум Милен е човек весел, ще ни срещне царски - взе да мечтае Стойчо.
         - Какъв ли ми е дар приготвил?
         - Хеле кумата, що е припряна, цяла нощ няма да мигне, да знае, че идем.
         - Утре рано отведнъж ще се изтърсим, да ги посбъркаме малко.
         - Каква радост ще е! - плесна ръце Янка.
         - Кум Милен е човек гостолюбен - що ще вино да пролее! - рече Стойчо от сърце.
         - Ба, ти за пиене все мислиш! - укори го мило Янка.
         - Янке, не ме ко̀ри, ще те цуна по гушката!
         - Бре! Я глей го!... Много ти прилича!
         - Чакай да видиш не прилича ли ми!
         - Недей бре! Их, Стойчо, какъв си - измачка ми шамията!
         - Не вдигай шум!
         - Глей го, ами да мълча ли?
         В колата екна смях и кикот и започна боричкане, волно и весело.
         Над ритлите изчезна бяла Янкина пребрадка и леко се отпусна дълъг остен...
         Всичко се потаи.
         Млади волове спряха насред пътя спокойно и безгрижно. Буен глас ги не подкара, ни дълъг остен заканително се размаха над тях. Те постояха тъй, помислиха, па легнаха с ярема и запреживяха равнодушно и сладко...
         Блед месец лукаво се усмихна на небето и пришепна на немирните звездици нещо там на негов си език. Те лукаво се взряха надолу, закачливо си смигнаха и гледаха дълго-дълго, докато се зора пукна и небеса побеляха.

 

         Златно слънце изгря зад планините, извиси се, прати топли лъчи навред и помилва колата, която още неподвижно стоеше насред пътя. Воловете, доволни от почивката, лежеха и си преживяха. Стойчо сепнато се вдигна и задърпа Янка.
         - Янке, слънцето е на планината!
         Янка се разбуди, погледна плахо наоколо и плесна с ръце.
         Дружен сърдечен смях безгрижно екна сред широкото поле.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 21. август 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]