Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Изкушение

 

 

Елин Пелин

 

 

         - Опита ли го, Тодоре?
         - Опитах го, опитах го, отче!
         - Е?
         - Тънко, вкусно и рязко, рязко! На езика сладни, а в очите изкарва сълзи. Само една капчица да вкусиш и ще се оближеш като коте на припек. И баба попадия така каза...
         - Хм... зер и тя го опита, Тодоре?
         - Не отрече, като я поканих, но вкуси съвсем малко, така ѐ, с върха на езика.
         - Е, де!
         - Няма що да се лъжем!
         - Знам, знам, тя е благоразумна, Тодоре, но има обичай, знаеш, да посръбнува... Та ти го намираш за добро, а?
         - И добро си е, отче.
         Дядо поп преглътна.
         Тоя разговор ставаше в черквата пред взора на две-три набожни бабички и при самия клир, дето от десет години насам се подвизаваше бае Тодор Клисарят, с надежда да замени някога добрия, но побелял и извехтял вече свещеник.
         - М-мм... м-мм... Христу богу пре-да-дийм! - възгласи дядо поп.
         - Те-бе, гос-по-ди-ии! - отговори клисарят.
         - А като колко има в шишето, Тодоре, тъй... намеришки?... Мм... м-мм-м... Господу помолимся-я-я!
         - Гос-по-ди, по-ми-луууй!... Слаба работа, отче, колкото да си оплакне човек устата... Нещо кило и половина може да има.
         - Тю, да му се не знае, та не можа ли да се намери повече!
         Свещеникът замислено поглади брадата си и се наклони към клисаря.
         - Хм-м, та под престола ли е, каеш, Тодоре, еем... и сина и святого духаааа-а...
         - Там, там, отче... Ааамин - отговори бае Тодор на влезлия в олтара свещеник и кротко зачете канона със своя тихичък и медоречив гласец.
         Това нещо ставаше на Богородица - време, по което в такива краища, дето няма лозя, бъчвите пресъхват съвършено и виното почва да се явява само насън. А дядо поп Серафим, този почтен стар свещеник, който тридесет години наред с небивало търпение служи на енориашите си, обичаше да се подкрепя с по няколко чашки добро винце, към което той имаше, като всеки човек, малка слабост. Инак го не биваше за нищо. Краката и ръцете му трепераха, очите му се премрежваха, езикът му се сплиташе и в такъв случай той не можеше да извърши даже един водосвет.
         Това се случваше рядко, защото тоя добър старец знаеше слабото си място повече от всекиго и се грижеше да има в зимника постоянно по няколко килца вино. А пък в критически минути мъдрата баба попадия сѐ намираше да извади от ковчега си едно шишенце, пълно-пълнишаво. Само че в такива случаи тя ставаше скъперница и броеше чашките на стареца, от което той понякога се оскърбяваше. Една малка непредпазливост сега беше пресушила и този източник.
         И поврага му оскърблението, ако да имаше скрито поне една чашка, колкото да си припомни вкуса му, да се разведри очите с блясъка на цвета му. Ето вече цяла седмица, откак дядо поп, па и никой от Глушиново не е помирисвал такова нещо. Липсата на тая червена капка пълни с униние душите, разкисва сърцата и киселѝ лицата.
         Пък не щеш ли, да се случи Богородица! Хората постили за пречест, а в селото да няма капка вино, колкото за комка. Ако това нещо бе се предвидяло по-рано, то пак тъй и тъй, но дядо поп се сети чак сутринта, когато влезе в черквата. Да видите смущението му! Цял се изпоти горкият!
         - Е, па сега? - замисли се той с мъка на душата и повика клисаря.
         - Тодоре - каже, - работата е спукана, знаеш ли какво е станало?
         - Какво? - зина бае Тодор и се опули въз свещениника да чуе кой знае каква светска новина.
         - Няма вино за комка! - рече отчаяно свещеникът и се замисли дълбоко-дълбоко.
         - Ха!... И тая добра! - сепна се клисарят, като че сбърка канона.
         Дядо поп безнадеждно скръсти ръце.
         - Хъка-мъка - това е!
         - Е, па сега, отче?
         - Не знам, Тодоре...
         Двамата дълго се гледаха в очите. По едно време бедният клисар се почеса по врата.
         - Това така няма да го бъде, отче, ами чакай да поразпитам тук-таме из селото, може пък и да се намери...
         Бае Тодор излезе из черквата като сънен и тръгна бързо към кръчмата. Върви и мисли:
         - Ще тръгна от къща в къща и ще намеря!
         На моста пред черквата той се спря и взе да смята, като натискаше с едната ръка напред пръстите на другата.
         - Ако няма у Ивановци, ще ида у Божичковци, яко няма у Загорските, ще ида у Чемерници, ако нямат там, ще ида там, оттам - там... там... после... ха - чакай - уу... ама у тях надали и вода има, какви им са мързеливи снахите!
         И бае Тодор въздъхна. Под моста играеше като момиче реката, пъргава и бистра, бърбукаше, плискаше по камъните, току-що разбудена от утрото, бързаше надолу и викаше сбогом, сбогом, сбогом. Клисарят я гледа̀, гледа̀ и се размисли.
         - Да е да мога, като господ в Кана Галилейска, да я превърна на вино, и за комка ще има, и за народа ще има, ама... Ех! - въздъхна той и тръгна пак замислено из улицата.
         - Какво си бъбреш, Тодоре, да не си забравил някоя молитва? - обади се съседът му Ангел, който отиваше на черква.
         Тодор се спря.
         - Ти да видиш беля, бае Ангеле, да видиш грях! Няма вино за комка!... Дядо поп мрънка̀ в черковата, мрънка̀, па се сви в трона като квачка, не знае да служи ли, да не служи ли!
         - Де не думай, де! - учуди се Ангел, който отиваше да се комква - Хайде де, може ли така? Ще се намери.
         - Кой знае... - сви рамене клисарят.
         - Я слушай, Тодоре, какво ще ти кажа - рече бае Ангел, като помисли малко с мъничката си главица. - Припнѝ дома и кажи на жената да даде там онова шише... тя знае... Каже, че аз съм те пратил. Пазех го за ух-та-леле, ама нейсе, нали е за комка, нека е просто!
         От тия думи грижовното лице на бедния клисар светна от радост. Пред очите му тоя човек, с малката главица и с крилатото елече, от бае Ангел стана сякаш божи ангел. И бае Тодор припна, взе шишето, па на връщане мина, та се похвали и на баба попадия. После вече имаха с дядо поп разговора, с който захванах приказката си, успокоиха се и както казах, бае Тодор внимателно зачете канона.
         Гласът му се разнесе звънливо из тихата и почти празна черква. По синия свод на кубето са залюля тържествен и терперлив ек, сякаш хор ангели припяват на всяка дума. Това доведе бедния клисар до умиление. И когато, озарен от божествено въдхновение, той вдигна глава и запя „Благословен еси, господи“, очите на набожните жени се наляха със сълзи, сълзи, пролени от умиление.
         Между туй поп Серафим усърдно вършеше в олтара своята работа, която не е тъй лека, както може да и помисли някой. Какво? Толкова и толкова поклони трябват. Трябва най-малко половин час с вдигнати пред престола ръце да се моли, да споменува името на толкова си грешници от селото и на два пъти повече светци от небето.
         Два пъти дядо поп вдига треперещите си старчески ръце пред светия престол и дълго се моли. Два пъти взима кадилницата и кади из олтара, два пъти прави смирени поклони пред престола и целува каменното подножие.
         Но третий път...
         Когато третий път, с най-чисто смирение и набожност, пречупи старото си тяло, за да се поклони, той неволно съгледа под престола шишето, в което сякаш светеха очите на лукавия.
         В миг развълнуваният в цялото си същество старец изправи величествената си фигура, вдингна старчески ръце, затвори очи и усърдно зачете молитва. По плещите му като разтопено сребро се разстла дългата му коса, бялата му брада затрепери. Но пред затворените му очи, в пропастта на тъмното, стоеше като закован призракът на шишето и растеше, растеше, за да изпълни цялата вселена. А в него лукаво се смееха блестящите очи на сатаната.
         Бързо се навежда изуменият свещеник и прави дълбок поклон. Но очите му неволно се отварят и отново виждат под престола шишето, пълно с неумолимо изкушение. Пак се изправя горкият старец, затваря очи, скръства смирено ръце, вдига побеляла глава към небето и шепне от сърце: „Не изкушавай раба твоего, владико господи!“
         Но в тъмното пред очите му сѐ пак трепти в червен цвят изкусителният призрак на шишето, изпърво като малка светла точка. Тая точка расте, става по-голяма, по-голяма, докато почнат да се различават ония светли лукави очи, които като гвоздеи заковават сърцето на свещеника.
         Най-после той остава без сила и се покорява. Вдига покрова на престола, взима проклетото шише и почти безсъзнателно го вдига с двете си ръце, трепери и пие, пие, пие.
         - Я гледай, я гледай!... Че то наистина било добро! - бъбре си дядо поп и се облизва.
         После се ослушва.
         Навън още не се е съмнало и плътна дрезгавина прониква през прашните стъкла и железни решетки на малките прозорци и пълни с някаква си таинственост глухата черква, в чиято тишина тихо и тържествено се разлива гласът на клисаря. Чува се даже как вощениците слабо пращят, как дълбоко въздъхне някоя бабичка или как мистично шепнат молитва някои беззъби старешики уста.
         Това ужасѝ свещеника.
         - Бре! Какво направих аз?
         И тежко като отсечен той пада на колене, туря ръце върху устата на шишето, слага си главата на тях и бързо и задъхано се моли:
         - Помилуй мя, боже, по велицей милости твоей, аз съгреших пред теб и пих от...
         Увлечен от мислите си, той неусетно се отклонява от молитвата и бъбре несвързано:
         - Най-паче, омий ме от греха моего, когото сотворих, като пих от онова проклето вино, което Тодор ми похвали... с пълно право, човекът...
         Тук свещеникът с ужас се прекъсва. Отчаянието отново го хвърля в трона му. Той затваря очи и несъзнателно пак вдига шишето и гълта жадно, бързо и уплашено.
         Резливото вино се влива в жилите му и произвежда чудесно действие. Той чувства мощ, телесна и душевна мощ. Ръцете му вече не треперят, езикът се развързва. Думите се отсичат ясно и отчетливо от устата му и се разнасят с приятния челичен звук на гласа му. Старецът сам усеща това. Горд, величествен, усмихнат, той обикаля храма с кадилницата и навред разнася веселото настроение на своето сърце.
         Живият поглед на ясните му очи, които даваха особена прелест на старешкото лице, навред сееше благост и пълнеше сърцата на присъстващите с любов и тиха задушевност, която вдигаше душите високо над всичко плътско и земно.
         Този ден литургията се отличи със своята тържественост. Бае Тодор Клисарят бе паднал в такова нежно умиление, че при четенето и най-твърдите гласни ставаха в устата му по-меки от памук, по-сладки от мед, по-звучни от кавал.
         И когато вече всичко идеше към края си и сноп лъчи от изгрялото слънце проникна над олтара, озари разпятието и заигра по стъклените призми на полюлея, когато бедният клисар, с вдигнати към небето, сладко полусклопени очи, свършваше „амина“, всички видяха на прикрепения като ластовиче гнездо на стената амвон, че се изправи величествената фигура на дядо поп.
         Възцари се мълчание.
         Светиня му ще държи реч.
         - Благочестиви християни - разпалено започна той и протегна ръка. - Благочестиви християни - каже, - колко сте благочестиви, толко ще и добро да видите! Тежко и горко нам грешниците! Жените да ги махнем, те вечно клюкарстват!... Ами мъжете? Смукачите? Какво да дажа за тях?... О, братя мои, не ми се сърдете, че ви говоря право в очите! Истината си е истина! Любовта ви да къркате, всегда ние и присно и во веки веков, не е божа любов и не ви готви нещо зад гроба! Докъде стигнахме, братя селяни!... Да няма капка вино в селото, за комка да не оставите! Но както вие, тука на земята, сушите бъчвите, така на оня свят, там горе в пъклото, ще ви съхнат езиците за капка вода... Селяни, опичайте си ума, докато е време! Тежко ви, когато настъпи второ пришествие!... Амин.
         Когато пусна черква, само клисарят узна кое нещо бе вдъхновило светия му за тая реч.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 26. август 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]