Край воденицата

Елин Пелин

         Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.
         - Ох, ще осакатея, брее... на стари години!
         Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последния кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък летен ден вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жътварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопотарче.
         Шумът на воденицата като че ли се засили.
         Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак не му позволи.
         - Милено... Милено... къде се дяна? - завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.
         - Тук сме де - обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата. - Тук съм, тук.
         - Хайде, прибери се, стана късно! - викна малко наставно старецът.
         - Е, нека полея... Жегата е приготвила всичко! - обади се Милена.
         Гласът на клопотарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само̀ градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.
         До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.
         - Добра вечер, Милено! - обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.
         Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните й руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.
         - Дал бо`добро, Свилене! - отвърна тя смутено и рече да избяга.
         - Много късно поливаш - обади се пак Свилен.
         Милена се спря.
         „Божичко, божичко!“ - помисли си тя и не отговори.
         - Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали - заговори смело Свилен.
         - Е, сега нали знаеш - работно време - отговори Милена срамежливо.
         - Откак се ожени, не излизаш често по свят?
         - Че защо да излизам?
         - Е, защо... Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре... при Стоян! - подигравателно рече Свилен.
         Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.
         - Човек привикнува!... Човешкото сърце се менява! - заговори Свилен.
         Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.
         Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и й се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето й силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите й, задавяше думите й, очите й се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.
         - Няма що - такъв е светът! Такъв е светът - без сърце... Може тъй да е по-хубаво - продължи бавно Свилен. - Любѝ тогова, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре.
         - Свилене, не думай така, като знаеш кой... - проговори глухо Милена.
         - Не чувам.
         - Като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен - повтори пак глухо тя.
         - Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!
         - Трябва да се прибера, че тато е болен... Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него - рече Милена и страхливо приближи.
         - Е, няма ли да те мъмрят?
         - Сѐ ми е едно... Зарад тях няма да оставя баща си така...
         Свилен замълча.
         - А ти, Свилене, как си, как живееш? - попита Милена.
         - Аз ли? Аз съм добре. Живея, работя и пия... Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти - умря. Тоя Свилен, дето го гледаш, е друг - намръщен, лош и пиян! - отговори Свилен и потегли от цигарата.
         Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.
         - Какъв си ти, какъв! - укори го с пръст тя. - Май не си се променил... Чувам, с Кунка Попова...
         - Че аз още тебе не съм прежалил! - настави след малко мълчание той. - И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене... Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство.
         Гласът му затрепера.
         - Свилене, не говори така... ти знаеш ли колко аз те... мисля... и колко още те обичам...
         Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.
         Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.
         - Пшът! Сълзи не искам! - рече нежно той. - Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки... Такава глупава любов... скрита, потайна. Ех!... Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж, и ти да плачеш!
         - Свилене, Свилене!... Знаеш ли как ми е мъчно?... Ти не знаеш - разхлипа се Милена, - ти нищо, нищо не знаеш!
         - Е, млъкни, млъкни!
         Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.
         Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.
         От воденицата се чу немощният глас на стареца:
         - Милено... Милено! Къде се дяна бре, дете?
         Милена трепна.
         - Ида, ида! - обади се тя високо. - Их, Свилене, колко съм мислила - божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!
         - Нима само да си поприказваме?
         - Ами?...
         - Е, приказвай де... да слушам...
         - Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля... Щях да привикна и с ония хора... Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! - говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.
         - Марко, Марко! - заговори му тя. - Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай... ти, простичко животно, колко пъти си ни бил свидетел!... Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!
         Свилен се засмя.
         Милена се беше забравила.
         Немощният глас на стареца пак завика:
         - Милено!... Чедо!
         - Е, ида де! - обади се високо Милена и настави: - Защо ме вика сега? Нека почака... Ех, Свилене!... Не знам дали ти още ме обичаш, но аз... Стоян е добър, добър като муха... Вярвай, да го бия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже... ама пак го мразя... може и затова да го мразя... Ти какъв си луд, лош, ама...
         - Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! - въздъхна Свилен.
         - Ти си крив за това, ти, Свилене!
         - Сиромашията е крива! Нали ти говорих... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече от мен... Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти... Мислих, мислих... много мислих и не се реших.
         - Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.
         - Ти пак тая си знаеш!... И по-напред така ме кореше.
         Старецът пак завика:
         - Милено!
         И забуха суха кашлица зад върбите.
         - Ида, ида!
         - Постой - рече Свилен.
         - Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е...
         - Не, постой!
         И Свилен прескочи плета.
         На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.
         - Милено - извика пак старецът. - Милено, къде се дяна? - зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.
         Чак по някое време медното клопотарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта:

Де гиди, млади години,
колко се лесно минахте!...

         Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря.

върни се | съдържание | продължи