Изпусната дума

Елин Пелин

         Доктор Харалампи, така го наричаха всички, както всяка вечер, игра до късно на карти с вечната си компания, прибра се в два часа през нощта и спа до десет сутринта.
         Той се излежава дълго в кревата, стана бавно, облече сутрешното си кадифено палто, влезе в кабинета и седна да прегледа вестниците, които слугинята му оставяше все на едно и също място.
         Доктор Харалампи беше отдавна надхвърлил петдесетте години и се приближаваше към шестдесетата, макар че не бързаше, както той обичаше да се изразява. В последните десетина години неговият живот течеше по равна и гладка плоскост, ръководен от установени привички, като на всеки стар ерген. От баща си наследи добро състояние и особени грижи за живота нямаше. Имаше кабинет, имаше и надпис пред вратата от кой до кой час приема, но клиенти нямаше и не се стараеше да има. Медицинската наука вече го не интересуваше. Болните го отвращаваха и той предпочиташе да ги не вижда. Затова и не стоеше много вкъщи, а когато беше там, поръчваше на слугинята да казва, че го няма.
         Доктор Харалампи се грижеше много старателно за външността си. Носеше хубави костюми, сменяваше ги често и имаше особена слабост към вратовръзките. Това беше у него мания. В гардероба му стояха стотици вратовръзки, коя от коя по-оригинални. Денят прекарваше малко вкъщи, малко в клуба. Вечеряше в един и същ ресторант, с една и съща компания, в която имаше и знаменитости. Те хвърляха от своята слава светлина върху кръглата маса, на която се хранеха, и я правеха популярна. След вечеря докторът отиваше в познати семейства, дето до късно играеше на карти.
         Живот равен, еднообразен, лишен от красота, от темп, но затова спокоен.
         Още неразгърнал вестниците, влезе слугинята.
         - Господин докторе, една жена иска да ви види.
         - Каква жена? - повдигна глава докторът. - Защо не каза, че ме няма?
         - Много настоява да ви види. От сутринта стои пред вратата.
         - Добре, нека дойде - рече докторът незаинтересовано.
         След малко вратата се отвори полека и вътре се вмъкна тихо, страхливо една жена, бедно, жалко, окълцано същество, с черни очила, безцветна коса и жълтеникаво, износено палто. Тя носеше в ръка голям букет от червени и бели карамфили и като влезе, застана нерешително до вратата. Ръката с карамфилите трепереше, а мършавото й лице се изкриви в някаква странна и виновна усмивка.
         - Какво има? - каза студено докторът.
         - Извинете, може би съм дошла много рано - пробъбра жената и по лицето й се появи пак тая виновна усмивка.
         - Седнете - каза докторът и посочи стола.
         Тя седна гузно на самия крайчец на стола. Черните й очила бяха устремени право към доктора, а карамфилите в ръката й трепереха, като че ги люлееше вятър.
         - Болна ли сте? Кажете, какво ви е? - попита докторът, който забележи смущението ѝ.
         - Извинете, господин докторе - каза жената. - Не съм болна. Днес ви е имен ден и аз дойдох да ви честитя и поднеса тоя скромен букет.
         Тя стана като автомат и подаде букета.
         Докторът беше съвсем забравил, че днес му е имен ден, и това странно напомняне възбуди в душата му смях. Той пое букета с малък поклон и каза:
         - Много мило от ваша страна. Благодаря ви, че ми напомнихте за именния ми ден, аз съвсем бях забравил.
         - Навярно вие и мен сте забравили - каза жената. - Но аз не съм ви забравила и никога няма да ви забравя... Аз съм Надя... Надежда Николова - каза жената и пак се засмя.
         - А, да, да... приятно ми е - каза докторът, - моля ви, седнете, седнете...
         Докторът каза това от любезност. Той не можа да си спомни за никаква Надежда Николова и продължително се замисли.
         - Не, Вие не можете да си спомните. Аз знам. Вие сте забравили. Това беше преди двадесет години, Вие току-що бяхте свършили и бяхте се върнали от Европа. Аз бях малко, шестнадесетгодишно момиче. Бяхме в планината на разходка. Аз със сестра си бях във вашата компания. Помните ли, когато излезе бурята?... Страшна буря. Никога в живота си не съм виждала по-страшно нещо. Но тя за мене е най-хубавия спомен. Бурята разпръсна цялата компания. Всички се изпокриха кой където свари. Светкавици падаха, гръм дробеше небето на парчета. Тогава Вие ме хванахте за ръка и ние двамата се скрихме в една пещера.
         - Да, да, спомням си нещо такова - каза като насън докторът.
         - За Вас това може да е „нещо такова“, но за мен то е много, то е всичко. Аз тогава се гушех във Вас, а Вие ме притискахте до гърдите си и ми казвахте:
         - Надя, колко сте мила! Надя, аз Ви обичам...
         След това никой после в моя живот не ми е казвал тая дума. Аз изгубих всичките си близки, боледувах дълго, ослепях с едно око, не можах да свърша гимназията и почнах да живея по милостта на другите, да работя, да слугувам, да се мъча, опростях и погрознях... Но никога не се отчаях. С покорност нося телгото си. Имаше нещо, което ме крепеше. Това бяха хубавите ония думи, които ми казахте тогава. Аз прекарах младостта си с тях, болестта си с тях, мъките и унижението си с тях. Те ме топлеха, те ме сгряваха, те ме подкрепяха. Тия хубави думи, които за пръв и последен път чух в живота си. Колко Ви съм благодарна!
         Жената замълча.
         - Да, спомням си - каза докторът, комуто стана неприятно от спомените за нещо толкова незначително, което той съвсем бе забравил.
         Жената стана.
         - Докторе, не искам нищо от Вас. Кажете ми само, тогава искрено ли ми казахте това? От сърце ли беше?
         Жената заплака. Докторът я погледна и за пръв път в неговия живот душата му се напълни с жалост.
         - Да, да - каза той. - Спомням си много добре и често си спомням за това. Това тогава аз ви казах от всичкото си сърце. Вие бяхте толкова мила, че аз Ви обикнах отведнъж. Жалко, че случая не ни стрещна повече.
         - Благодаря, много Ви благодаря. До смъртта си ще бъда щастлива и ще Ви благославям.
         Жената тръгна.
         - Простете ми, ако Ви отегчих. Сега сбогом.
         И тя мигневено почти отвори вратата и излезе.
         Доктор Харалампи остана сам. Той отиде до прозореца и погледна. Надя Николова вървеше по средата на улицата - мъничка, жалка, нищожна, като хвърлена угарка, но щастливо усмихната. За миг тя се спря, обърна си, погледна къщата с черните си очила и пак тръгна.
         На доктор Харалампи се стори, че той за пръв път вижда тая улица, по която къщите от едната страна бяха в сянка, от другата осветени от слънцето. Тая улица, по която той ежедневно минаваше като слепец, сега му се откри като непознат път, който води към друг живот, към истински живот, страшно страдание и с неизвестно щастие. А той стои далече, далече от тоя живот, затворен в самотната си къща, безучастен като мъртвец.

върни се | съдържание | продължи