Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Среща

 

 

Елин Пелин

 

 

         Опълченската рота, в която служеше бай Стоян Гащникът, вървеше по дирите на настъпващите войски и служеше ту за гарнизон по градовете, ту за стража по мостовете, ту за охрана на обоза и на железопътните линии, ту за препращане на пленници.
         От град на град, от село на село, бае Стоян, загърнат в шарения си ямурлук, въоръжен с кримка, преброди цялата новозаета земя и там някъде, на другия край на света, се установи за по-дълго време като пазач на някакъв мост по едно дълго шосе.
         Мястото бе пусто и отдалечено. И в най-голямата нощна тишина, когато и самата рекичка заспиваше, дотук не дохождаше от селата нито ободряващия лай на куче, нито будния глас на петел.
         Тук остана да пази бое Стоян с няколко души другари. Те си направиха широка топла землянка, с огнище и комин в дъното, накачиха вътре дрехите и торбичките си, направиха си сламени легла и се отдадоха на своя дълг.
         Техните строги, мълчаливи фигури, тежки като камъни, стърчаха денонощно наоколо с такава вярност и бдителност, че птичка не можеше да мине незабелязано.
         По двете страни на калното шосе непрекъснато се точеха безкрайни обозни кервани. Воловете усърдно и покорно теглеха пълните коли и техните напрегнати движения говореха за общата, великата стихийна сила на войната, която тласкаше всички напред. През дългата им и задружна работа с хората техният животински инстинкт бе се възпитал да усеща трудността на задачата и важността на далечната цел, затова теглеха колите неуморно. Те не чакаха заканителното подвикване на коларя, ни застрашителното махане на остена. В бавния и тежък ход на тия благородни помощници и другари на селянина, на тия хубави, мълчаливи и поетични символи на дълга и труда, имаше усърдие и доброволно напрежение. Те като своите стопани изпълняваха сега войнишкия си дълг и знаеха, че това, което влачат, не е орало.
         Бае Стоян, наметнат с вечния си ямурлук, с кримка при нозе, следеше с очи тия безкрайни върволици от коли и не изпущаше нито една подробност. Воловете, коларят, колелетата, ритлите, оригиналните приспособления за удобства, които през дългото пътуване бе направил някой изобратетален колар - всичко това минаваше под наблюдателния поглед на мъничките бае Стоянови очи, изгубени под надвисналите му вежди.
         Понякога той правеше бележки с висок отсечен глас, като че говореше на глухи:
         - Хей, момче, спиш ли бе, хай! Я прибери оглавника, че волът го застъпя, ще го покъса.
         Или пък:
         - Хей, байо, ще загубиш катраника!
         При смяна, когато бае Стоян с другарите сладко се припичаше на огъна в землянката, разговорите пък се въртяха около дневните приключения и той още веднъж кореше непознатите, заминали в неизвестност колари, които бе уловил в небрежност.
         - Разкривила му се колата като пияна. Че затегни я бе, човече! На такъв път така ли се ходи!
         В политическите разговори, които често се водеха в землянката, бае Стоян не вземаше участие.
         Той седеше наведен край огъня, пушеше късата си луличка и час по час подтикваше главните.
         Време дъждовно и мъгливо. По цели дни не проглежда никакво слънце. Не се вижда кога съмва, кога мръква и затова нощите им се струваха дълги и тежки. Нямаха и часовник. Това не мъчеше бае Стоян, който бе прекарал без часовник толкова години, но един от неговите другари, селски бакалин, само за това мислеше и питаше кого де срещне по пътя колко е часът.
         Веднъж бае Стоян му каза:
         - Не часовник, ами цял будилник ще ти намеря.
         И един ден, щом се смени, той се изгуби нанякъде и се върна чак вечерта.
         - Ето ви будилника, момчета - каза засмян до ушите бае Стоян и извади изпод ямурлука си едър петел.
         Те направиха за него място в колибата и всяка вечер го затваряха там. Затваряше го бае Стоян, като казваше:
         - Чакай да навия часовника.
         Точно в определено време през нощта, и особено сутрин, ясният и звънлив глас на петела огласяше околността и обаждаше на старите войници колко е часът.
         Една вечер при землянката спря на нощувка голям обоз. Накладоха се огньове, писна гайда и в това пустинно място настана оживление.
         Бае Стоян отиде при коларите на разговор - да разпита отде идат, накъде отиват, да чуе новини и да разгледа колите и добитъка. Колите особено му се харесаха.
         - Виждам, че не са откъм нас - каза той, - тия са загорски коли - тамошна направа. Хубаво нещо.
         Той обикаляше отсам-оттам, надничаше отдолу, дърпаше стърчишката и тупаше похвално ритлите, като че тупаше по гърба някой познат.
         Като разглеждаше един нашарен с бои и резки ярем, волът, който лежеше в него и сладко преживяше, протегна шия и духна в лицето на бае Стоян.
         - Я! Това е Белчо, наш Белчо - викна радостно развълнуван бае Стоян. - Позна ме, бей, позна ме. Жената писа, че е реквизиран, и аз рекох - прощавай, няма вече да се видим. Пък то... О, миличкият Белчо, о, добрият Белчо!
         Бае Стоян приклекна пред вола и почна нежно да го милва и чеше по челото. Животното протегна глава и сложи влажна муцуна на коляното на своя стар приятел.
         - Позна ме, бей! Добиче, пък познава - обърна се той към натрупалите се около него колари. Дойдоха и другарите на бае Стоян.
         - Ето го Белчо, дето ви разправях - каза им той, - виждате ли, гост ми дошъл, пък аз мислех, че няма вече да го видя! Хубаво добиче, нали, и теглач, теглач!
         Бае Стоян пак почна да го милва.
         - Милият Белчо, и той на война тръгнал! Него за всичко го бива!
         - Хей, момче - обърна се той към коларя, - да гледаш добичето, брей, чу ли? Я дай тука чесалото!
         Бае Стоян взе железния гребен от коларя и се стегна да почисти своя гостенин, който му донесе такава радост.
         - Стани, Белчо, стани! Ха така! Вдигни си опашката! У, колко си кален!
         И като му говореше най-мили и нежни слова, бае Стоян внимателно и грижливо го очисти, вчеса го и го опуха хубаво с метлата. След това намери трици, забърка ги с топла солена вода, поднесе му да яде и отстъпи настрана да го гледа. Умореното животно яде с благодарност, наяде се, облиза се и отправи мили очи към своя приятел, който неотлъчно се въртеше около него.
         - Ха, разбирам, трябва да ти е студено - каза бае Стоян и погледна изцъкленото небе, по което трепереха помръзнали звезди.
         Той отметна ямурлука си и покри добичето.
         - На̀, да се стоплиш! Гост ми си, не искам да мръзнеш! - Ха така - видиш ли, ние доброто не забравяме.
         Нощта отдавна бе настъпила. Старите войници вече спяха до огъня в землянката, а бае Стоян още обикаляше своя скъп гост.
         Той се прибра и цяла нощ не можа да спи. В душата му, възбудена от милата среща с Белчо, се събудиха всички нежни и хубави спомени за дома, за децата, за земята...
         На утрото той не дочака ранобудния глас на петела, а стана по-рано и обиколи пак Белчо.
         Когато обозът тръгна, бае Стоян тръгна успоредно със своя Белчо и го изпрати чак донякъде си. При раздялата той го спря, помилва го и го целуна по челото.
         - Сбогом, Белчо мой!
         После се обърна към коларя:
         - Слушай, момче, гледай хубаво добичето и... Бог да ви помага!
         И като бръкна дълбоко в пазва, той измъкна кесията, развърза я, извади едно грошче и го подаде на момчето.
         - На̀ - да се почерпиш, па гледай хубаво добичето, чисти го и го храни.
         Когато керванът замина, бае Стоян гледа̀ дълго след него и се върна при другарите си тъжен, като че бе се разделил с най-близък човек.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 10. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]