Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Иглика

 

 

Елин Пелин

 

 

         Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бърз, който кипеше и обновяваше всичко наоколо.
         Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си.
         - Пшът ма, звънчарке! У, къде се завираш из трънките да скубеш вълната си!
         - Мъркушке, ще те ударя!
         Някои от овците идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцунки и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята мълчалива и вечна тъга.
         Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше.
         - Хайде, хайде махнете се, че ще искат и другите.
         Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.
         На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.
         Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.
         Изведнъж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.
         Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо като сърна, която е усетила ловците.
         Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.
         - Добър ден, моме! - каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.
         Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар я виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек, с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.
         Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.
         - Къде забърза! Виж, забрави си цветето - обърна се към нея той като дете и й подаде китката.
         - Хубави цветя си набрала!
         Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:
         - Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака... Тю, че горещина!
         Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.
         - Чие си момиче? - попита я изведнъж той.
         - На Никола воденичаря.
         - Значи, имате воденица?
         - Не, ами... тате стои на чужда.
         - Е, нищо. Сѐ едно.
         - Не е сѐ едно - отговори Иглика и се усмихна.
         - Как ти е името?
         - Иглика...
         - И момичето хубаво, и името му хубаво.
         Горският шеговито я тупна по страната.
         Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.
         - Колко овци пасеш! - запита стражарят и седна на един камък.
         - Единайсет.
         - А кози?
         - Деветнайсет.
         - И ти една - плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето й.
         - И аз една, та двайсет - отговори бързо и шеговито Иглика и облите й млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от тоя весел смях.
         - Много си весела, госпожице - рече горският, като се удари по бедрото.
         - Ти гражданин ли си? - запита го Иглика, на която думата госпожице прозвуча странно и смешно.
         - Отсред София съм.
         - У! - зачуди се Иглика с детска наивност. - Аз да съм като теб, никога не бих оставила града. Там е по-хубаво.
         - Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея на село, защото има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си избера мома от село...
         - У! Нима не си женен? - зачуди се още повече Иглика, която слушаше внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено лице. - Човек с такива големи мустаци и неженен!... Лъжеш!
         Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците си:
         - Ти имаш ли си любовник?
         - Бре, не те е срам! - отговори му Иглика. - Аз съм още малка.
         И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
         - Малка си, ама на̀. Аз щом те видях, и те залюбих - каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
         - Да има да взимаш! - отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.
         - Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече - каза след нея горският.
         Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прежулени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.
         Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя, като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.
         - Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види как смее да приказва така! - оправдаваше се тя.
         И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.
         Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.
         Но днес тя им приказваше за горския стражар.
         Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещяха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка пресенчица, пълна с таинственост за детското въображение и прилична на сън.
         - Калинке-малинке! Кажи ми накъде ще се оженя!
         Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.
         Иглика изгуби посоката му и на сърцето й стана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.
         Но ето че стадото се разбяга. Малкото звънче тревожно зазвъня. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
         - Добър ден, момиче!
         Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
         Горският седна близо до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.
         - Защо го не доплетеш?
         - Дай ми го! - дръпна го из ръцете му тя.
         - На̀ ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
         - То не се знае - отговори троснато Иглика.
         И отведнъж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова, и й стана жално.
         - Къде е дядо Мартин? - попита тя внезапно.
         - Преместиха го.
         - Колко беше добър той!... И какви шарени хурки знаеше да прави!
         - Добър! Разбира се... Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А вижте моите!
         Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
         - Да искам, мога да те изям.
         Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.
         Настана неприятно мълчание.
         - Какво се замисли? - попита горският. - Седни си увий венеца.
         Иглика се повайка малко, после събра цветята, които бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
         - Като се сърдиш, по-хубава си - каза горският.
         Иглика пак не отговори.
         Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли на скута й.
         Иглика го взе и сърдито го захвърли.
         Стражарят й хвърли още едно.
         - Какъв си! - каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.
         Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.
         - Хвърли ми го в устата.
         Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
         - Видя ли!
         - Отворѝ си устата да видиш аз как ще улуча - каза горският.
         Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете, се увлече в играта. Тя си отвори устата.
         Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.
         Иглика го схруска със смях.
         Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея една по една и да я загражда.
         - Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
         Остави врата, че не мога да вляза, ей! - каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави думи! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.
         - Ето, това е нашата къща - каза горският, като я обгради - и ти си, да речем, моята невеста.
         Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от висинето малката полска мишка.
         Иглика отклони поглед настрана.
         - Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! - каза тя.
         - За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш - рече стражарят и й хвана ръцете в своите могъщи лапи.
         - Пусни ме! Ти ме лъжеш! - почна да се тегли Иглика.
         Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й говори с тих и нежен глас:
         - Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко. Каквото кажеш.
         Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.
         - Кажи, искаш ли ме, Иглико? - шепнеше над нея горският и в чудната тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от небето.
         - Искам те, искам те - едвам проговори тя.
         Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.
         Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:
         - Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.
         Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.

 

 

         На дрия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.
         Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не подвикваше на овцете, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината надолу, дето си виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.
         Целия ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото сломена и отчаяна.
         На другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака̀. Но напразно. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при нея, гледаха я спокойно, дълго и в техните безстрастни погледи личеше тъжен, мълчалив, приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.
         Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, и на петия ден. Вместо него дойде старият дядо Мартин.
         - Пак ли ти, дядо Мартине? Ами друтият? - попита зачудено и с трепет Иглика.
         - Той си отиде във Варненско... Преместиха го там. Жена му била болна. А ти как си? - запита добродушният дядо Мартин.
         Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.
         И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 13. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]