Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Скорецът

 

 

Елин Пелин

 

 

         Деца воловарчета пристигнаха тичешком в село и уплашено разправяха, че намерили в нивите Скореца умрял.
         Беше празник, майският ден бе хубав и весел, кръчмите бяха пълни с мъже, на мегдана имаше хоро и тая вест бързо се разнесе навсякъде. Кметът взе мерки, повика писаря, горския, пъдаря, взеха книги и мастило да опишат случката, подбраха хората от кръчмата и тръгнаха за мястото. Хорото се разтури - моми, момци, жени и деца хукнаха също нататък.
         Скореца умрял! Нечакано нещо! Той не бе тукашен. Всички го познаваха, но никой не знаеше откъде беше дошъл. Отскоро бе се завъртял в село, свиреше с гуслата, пееше, веселеше хората, търпеше им шегите, всякога усмихнат, всякога добър. Никому не беше свой, но всички бяха с него и при тая вест всички се учудиха и всички го пожалиха. Като че на всекиго лепса нещо, като че опразня селото. Не бе умрял Скореца, една душа бе изгоряла, една песен бе пресекнала.
         Скореца бе се появил в село през есента. Дрипав като плашило, гол, гладен. Намериха го заспал на пейката пред общината. Кметът го разпита за това, за онова, видя му се съмнителен и го затвори в общинското мазе. На другия ден щеше да го прати при околийския.
         Веднага от малкия затвор се понесе весело и живо гласът на гусла. Зуза, дъщерята на циганина дядо Мехмел, минаваше оттам, спря се да послуша и надникна през железните пръчки на прозорчето.
         - Я бре, що търсиш тука? - рече наивно тя на младия момък, в когото, види се, позна човек от своята раса.
         - Нищо, затвориха ме - каза свирецът и остави гуслата. После напуши устни и засвири като славейче, тънко, кръшно, продължително. След това залая като куче, записка като скорец.
         Момата се засмя и залепи очи до прозорчето да го види по-хубаво.
         Кметът излезе от общината.
         - Какво правиш там? - каза строго той на циганката, като я видя.
         - Чух, свири скорец в мазето, та рекох да го послушам.
         - Хубав скорец съм уловил аз, ама чакай да видим какво ще излезе от него.
         Циганката се изправи, помълча, после отведнъж чистосърдечно и умолително каза:
         - Господин кмете, пусни го, пусни скореца. Не е лошо момче.
         - От вашите ли е - надскмя се кмета.
         - От вашите ли е, от нашите ли е, не знам, ама пусни го, пусни го, господин кмете.
         Зуза се изви като пружина, посегна с ръка, та погали друхите на кмета и спря черните си очи срещу него с детски поглед.
         - Пусни го, господин кмете, пусни скореца.
         В това време Скореца засвири с гуслата. Минаха мъж и жена и се спряха при кмета.
         Зуза продължаваше да се моли:
         - Пусни го, господин кмете. Пусни ми скореца. Утре правим сватба на брат ми. Нека дойде да ни свири.
         - Ами ако избяга? - рече кметът.
         - Ако избяга, мене ме затвори. Три години ще лежа за него - каза шеговито Зуза и пак се замоли.
         Кметът беше добър човек. Той помисли малко, поизгледа с учудване Зуза и пусна Скореца.
         Така му името остана на това момче.
         Зуза го заведе при баща си в кръчмата. Там дядо Мехмел пиеше с гости цигани, дошли от околните села за сватбата на сина му. Скореца седна настрана и засвири с гуслата. На дядо Мехмел му се хареса, повика го, почерпи го и го турна до дясното си коляно да му свири. Зуза постоя на вратата, погледа и си отиде.
         Циганите се веселиха цяла нощ и цяла нощ Скореца им свири. В кръчмата останаха много селяни, които пиха заедно със сватбарите. Скореца непрестанно ги забавляваше. Свири им като славей, като скорец, обажда се като пъдпъдък, като сойка, като сврака. Хората го харесаха, чудеха му се, радваха се. Усмивката, която не падаше от лицето му, ги подкупи.
         На другия ден почна циганската сватба и трая цяла неделя. Бумкаха тъпани, зурли се надуваха, хора̀ се виха. Скореца с гуслата правѝ невидени дотогава веселби. Всички се стичаха да го гледат и да го слушат.
         След сватбата свирците, които бяха от друго село, взеха и Скореца със себе си и тръгнаха по сватби из околните села. Но след месец той пак се появи. Дядо Мехмел, който ходеше да пие по кръчмите, го взе със себе си да му свири.
         Синът на дядо Мехмел наскоро се скара с баща си и напусна къщата. Отиде да живее с жена си в нейното село. Тогава старецът прибра Скореца да му помага в ковачницата и да му свири по кръчмите.
         Откак Скореца с покъсаните дрехи, с бледото лице, с хубавата усмивка, с къдравата на пръстени коса остана в село, неговата гусла, която носеше обрамчена, държеше я закачена на петлица до младото си песнопойно сърце.
         В ковачницата на Мехмел нямаше много работа. Секира да се наточи, маша или друго нещо да се направи - това. Мехмел и не влизаше вече там. Работеха Скореца и Зуза. Зуза натискаше духалото, въртеше точилото, а Скореца удряше с чука.
         Привечер, когато дядо Мехмел отвеждаше Скореца да му свири в кръчмата, Зуза оставаше сама. Тогава тя ставаше неспокойна, но не излизаше като по-напред да поскита из селото или да види другарките си. Тя сядаше на прага на ковачницата строга, замислена и ги чакаше. А когато се забавеха, отиваше в кръчмата, викаше ги и ги завеждаше вкъщи.
         Веднъж Зуза каза на Скореца:
         - Да не ходиш вече с баща ми по кръчмите, чу ли! Магия ще ти направя. Ще те отровя.
         Скореца погледна уплашено Зуза. Очите й горяха строго и сърдито.
         - Какво да правя? - рече той. - Ако не слушам баща ти, ще ме изпъди.
         - Нека те изпъди.
         - Ще ми е мъчно бе, Зуза, за тебе.
         Зуза се засмя и белите й зъби светнаха.
         - И аз с тебе ще отида - рече тя решително и окачи нежно ръцете си на шията му.
         В това време влезе дядо Мехмел. Сега той не бе пиян.
         - Ха, така ли? - извика той. - Скорец, хайде хващай света, да те не гледат очите ми.
         И той му посочи вратата.
         Скореца, смутен, уплашен, изскочи бързо навън. Зуза тръгна след него.
         - Ти стой - каза баща й. - Аз теб ще те заколя. - Той я бутна силно навътре, след това излезе и заключи вратата.
         От тоя ден Скореца изчезна. Изчезна и Зуза, защото баща й я държеше заключена в ковачницата. Цели две седмици той не я пусна навън. Храна и вода й даваше през малкото прозорче откъм двора. Зуза търпеше мълчаливо.
         Най-после старият циганин помисли, че всичко е минало, и я пусна.
         Зуза потъмня. Лицето й повехна, черните й очи загаснаха. Усмивката й избяга. Тя не излизаше вече никъде, не се събираше с другарки, не ходеше на хорото, не пееше и не отиваше да прибира баща си от кръчмата.
         Вечерно време я виждаха подпряна до вратата на ковачницата, замислена, с очи втренчени на запад към слънцето, което захождаше в запалените облаци над планините. Зад тях се пръскаше огън като от някоя страшна ковачница. Зуза гледаше дълго нататък и душата й гореше от също такива пламъци. Тя стоеше така до късно, докато съвсем се стъмваше, и се прибираше мълчаливо.
         Една вечер дядо Мехмел не я намери вкъщи. Той излезе да я търси. Обиколи цялото село. Зуза я нямаше. Никой никъде не бе я виждал.
         Разчу се, че Зуза избягала. Скореца дошъл и я отвел. Старият циганин даде заявление до полицията. Търсиха я навсякъде - няма я. Скореца също го нямаше из околията.
         Чак след месец един стражар доведе Зуза. Намерили я в някакво далечно село. Ходила, обикаляла навсякъде да търси Скореца. Тя се прибра съсипана, изгладняла, изморена, изпокъсана, боса. Не я познаха. Само черните огнени очи бяха останали същите.
         - Скореца търсих. С него исках да живея. Ама никъде го няма, Господ да го убие. Забрави ме, остави ме - каза тя на баща си и повече за това не продума.
         Мина се доста време и тая история се позабрави. Но ето веднъж, нещо преди седмица, посред нощ из село се понесе гласът на гусла. Нейният жален глас обиколи цялото село, кръстоса всички улици.
         - Скореца трябва да е бил - говореха хората на другия ден. - Ей че жално свиреше!
         Но Скореца го нямаше.
         Сега бяха го намерили мъртъв в нивите. Цялото село се струпа там. Само Зуза не дойде.
         На цветистия слог в една сляпа пътечка между буйно класилите ниви лежеше Скореца като заспал. В една ръка държеше гуслата си, в друга - малка бяла кърпичка. Младото лице бе бледо, хубаво, с израз, като че ще запее. Дългите ресници бяха затворили черните очи. Хората се трупаха любопитни, гледаха го, жалеха го, но никого не болеше сърцето за тоя чужд човек.
         - От песни се е пукнало сърцето му - каза някой.
         - От глад е умрял, сиромахът - каза една стара жена.
         - От любов е умрял, миличкия - рече една мома на другарките си.
         И всички имаха право.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]