Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Лаборатория

 

 

Елин Пелин

 

 

         Селото се пробуди в мъгла. Гъста есенна мъгла, която покриваше всичко и висеше като парцали по стрехите, по дърветата, по затрънените огради на дворищата.
         Николай Сенов излезе на чардака на тяхната къща и погледна. И като видя тая непрогледна мъгла, в която всичко се губеше, лицето му неприятно се смръщи. Стана му още по-тежко.
         Николай Сенов преди осем месеца се върна от странство, дето свърши по химия. От два месеца той беше в столицата да търси работа и снощи се върна отчаян.
         Той вложи всичката си енергия и направи всичко, което можеше да направи един човек с отлична диплома в ръка, със специални преръки от своя знаменит в цяла Европа професор, за да постъпи на служба, но не можа. Нещо повече, той се унижава̀ да търси препоръка от видни партизани, които току-що бяха дошли на власт. Ходи даже при министри, но напразно.
         Той се върна унижен и оскърбен, захвърли дипломата в долапчето, дето бяха наредени книгите му, които бе събирал още като ученик в гимназията, не вечеря, не каза нищо на домашните си и легна мрачен.
         Мрачен и стана тая сутрин. Неговото младежко, хубаво и умно лице бе тъжно. Усмивката, която винаги го озаряваше, беше изчезнала. И сега, когато изгуби всяка надежда, той се изправи на селския беден чердак срещу гъстата мъгла, непроницаема като неговото бъдеще.
         - Какво да се прави?
         От два месеца той повтаряше тоя въпрос хиляди пъти, повтори го и сега, но отговор нямаше. Отговорът беше тая непрогледна мъгла, която лежеше пред него и в която се губеше всичко.
         Старият му баща излезе от къщи с вечната си кашлица и потъна някъде в двора.
         Николай Сенов затули очите си с ръка.
         - Срам ме е от стария. Потъна в борчове за мене, съсипа имота си и здравето си и сега накъде? Как ще се опрадваят дългогодишните му надежди, с които живееше досега?
         Пред очите на Сенов се мяркаха унизителните и недостойни картини от последните два месеца, когато той заедно със стотици службогонци стоеше пред вратите на министерствата и сѐ натискаше пред кабинетите на разни началници. И покрай това той си спомни хубавите, светлите, просторните, прекрасно наредените университетски лаборатории, дето той и неговите другари работеха облечени в дълги, чисти бели блузи.
         Колко хубави години прекара той в тия прекрасни лаборатории! И сѐ пак той бързаше да излезе. Той искаше да се нареди на работа в живота, който в неговата младежка чистота му се виждаше подобен на тая светла, просторна лаборатория, дето владее тишина, жива любознателност и спокойна работа.
         Но ето че животът бил друга лаборатория, нечиста, неприветлива, неуредена. Тук няма спокойни, любознателни работници, съсредоточени изследвачи. Тук алчни, лоши, подозрителни, нечестни и посредствени хора протягат ръце и всеки се мъчи да изтръгне залъка от устата на другия.
         Какво да се прави?
         Николай Сенов влезе вкъщи. Майка му, макар и стара жена, шеташе пъргаво около огъня и готвеше нещо.
         Тя видя мрачното лице на сина си и се помъчи да го развесели, като почна да му разправя разни закачки за момите в село. Николай остана мрачен. Той дори не чуваше думите на старата.
         - Днес ти готвя едно хубаво ястие. Ти много го обичаше, като беше малък, но няма да ти обадя какво е - подхвана пак майка му.
         Николай погледна часовника.
         - Не, майко - каза той. - Аз няма да стоя за обяд. Ще отида да се разходя до Листово.
         - У, в тая мъгла, синко!
         - Нищо, близо е. Да видя приятели.
         - При учителката ли? - каза весело майка му. - Тя идва у нас. Много ми харесва.
         Николай не каза нищо, а се облече и излезе.
         Той пристигна в Листово към обяд и се отби в училището, дето имаше стари познати учители. След това заедно с някои от тях отиде в кръчмата, дето се хранеха. Над Листово нямаше мъгла. Тук светеше хубаво есенно слънце и на душата на Сенов беше по-леко.
         В кръчмата на една маса, заобиколена от петима селяни младежи, седеше агентът Лольо. Всички бяха пияни. Лольо говореше нещо високо, но като влязоха учителите, млъкна и устреми нахален поглед към Цвяткова.
         - Каква неприятност - каза тя като на себе си и отведе другарите си на една отстранена маса в ъгъла.
         - Виж ги, виж ги, учители, интелигенция, едно добър ден няма да кажат - обади се Лольо предизвикателно.
         - Казахме бе, Лольо, ами ти не ни обърна внимание - каза шеговито един от учителите.
         Учителката наведе глава.
         - Кой е тоя? - запита тихо Николай.
         - Не е тукашен. Някакъв агент. Организатор, от нововластниците. Назначава на служби, дава препоръки и пие. През ден, през два се мъкне тук. Другото нека каже Цвяткова - рече един от учителите и се засмя.
         Цвяткова наведе засрамено глава.
         - Какво мога да кажа? Отвратителен ми е. Заплашва ме с уволнение. Пише ми глупави писма.
         Сенов вдигна глава и изгледа презрително пияния агент.
         - Ти какво ме гледаш? - обърна се към него Лольо. - Гледай нея. Нали за нея си дошъл... Да не мислиш, че не знам. Поздравявам ви, госпожице Цвяткова. Най-после многоочаквания ви гост пристигна. Честито!
         Сенов скочи, но учителят, който беше до него, го задържа.
         - Не се разправяй, Николай. Ще имаш само неприятности. По-добре да излезем оттук.
         - Да отидем у дома - каза Цвяткова. - Подир обяд няма училище, ще постоим там.
         Те станаха набързо и излязоха заедно със Сенов, който трепереше от гняв. Зад тях се чу циничен смях и заканително ръмжене.
         Сенов вървеше мълчалив, гневен, с наведена глава. Тая случка го покруси. Той си спомни пак за хубавата университетска лаборатория и се видя там, сред своите млади другари с белите блузи, наредени около дългите мраморни маси, отрупани със стъкленици, епруветки и разни инструменти. От стъкления потон пада мека, приятна, матова светлина. Чува се лек шум от работа, мярка се симпатичната и бодра фигура на стария професор. А тука?
         Цвяткова вървеше до него. Тя видя неговото тъжно, замислено лице и леко се докосна до ръката му.
         - Николай, не обръщай внимание. Тук това е обикновено нещо. Хората станаха лоши, но какво да се прави. Ела у дома. Има много нещо да ти приказвам. Боже, та ти съвсем ме забрави.
         - Обидно ми е - каза Сенов, - обидно ми е и срамно. Струва ми се, че потъвам в някакво нечисто блато.
         - Ти си в лошо настроение. Ще ти мине.
         Сенов с учителите стоя у Цвяткови до късно. Есенният ден се свърши. Учителите се разотидоха. Тръгна да си отива и той. Беше вече тъмно, а мъглата, която отзарана лежеше над неговото село, сега бе паднала и тук.
         Олга Цвяткова го изпрати до пътната врата.
         Сенов възви по тясната уличка, мина разровения дол, дето течеше мътна вадичка, и излезе при градините. Оттам въз баирчето почваше пътят за неговото село. Беше тъмно. Мъглата като че беше се сгъстила и той едвам налучкваше пътя. Той вървеше бодро. След срещата му с Цвяткова в душата му бяха се събудили нови светли надежди.
         Когато измина последните градински огради, иззад гъстите сливаци, които тулеха пътя, отведнъж изскочиха няколко души с големи тояги в ръце и извикаха:
         - Стой!
         Сенов спря изненадан и уплашен. Докато се опомни, няколко удара се стовариха върху главата му и той падна.
         Сенов лежа дълго време. Най-после се освести, дигна глава и седна. Беше съвсем тъмно. В селото лаеха кучета. Виеше му се свят.
         Той попипа лицето си. То цяло бе обляно с лепкава, съсирена кръв. Той стана бързо, постоя, помисли да се върне в Листово за помощ, но после се обърна и тръгна в тъмнината за към своето село. Като се качваше по стръмното, мъглата все повече и повече оредяваше и когато излезе горе на равното, над него се просна ясно високото небе, осеяно със звезди.
         Краката му омаляха и той седна край пътя да си почине. Далече някъде се виждаха светлините в неговото село. Стана му студено.
         Остри болки като въглени го пареха по темето на главата, той сложи ръката си върху болното място, усети, че омалява, и легна.
         В душата му не гореше ни гняв, ни омраза, ни зли чувства. Там се бе събрало на топка обида, която бе заседнала в гърдите му като страшна, мъчителна жажда, която той не можеше да утоли. Обида и срам.
         Някаква сладка, лека дрямка го взема. Той се помъчи да стане, но тя го притискаше и унасяше.
         Стори му се, че лежи върху мраморна маса в лабораторията под една грамадна лупа, през която подробно го разглежда старият негов професор и го обръща с малки щипци. Наоколо по масите, облечени в дълги бели блузи, наведени над инструментите, работят съсредоточено млади хора. И всички бързат, и всички мислят за живота. И всеки иска по-скоро да свърши, да иде там, да работи и да бъде пръв.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 16. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]