Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Вдовец

 

 

Елин Пелин

 

 

         Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение спря на широкия мегдан пред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли.
         Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше по покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари и чистото небе е сънната земя умилено гледаха нататък. В селото се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла стока. Непознатият ги запита нещо, но те не го чуха и заминаха с весел вик.
         Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По белите и тесни беневреци и по синия долактник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При все това той бе прав, напет, пременен и обръснат като ергенин.
         Дълго време той се вайка̀ по мегдана като слисан и нерешително тръгва̀ на няколко пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга и пак се връща̀. По пътя минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. Отнейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го чакачат.
         - Шоп! Шопе, куку!
         - Шопа копа ко-па-ня! - запя едно.
         - Мълчете бре - викна им шопът, за да излезе от неловкото положение.
         Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо:
         - Шопе, куку! Шопе, куку!
         - Бре, мажко - обърна се той към едно от децата, - ке ти дам левче, да ми кажеш дека живее Мариница!
         Детето го изгледа и като не разбра нищо, скри се зад една вратничка.
         Из улиците се подаде стар, наведен водинечар, брашнен от горе до долу.
         - Добро утро, байо, да не би да дириш някого? - каза воденичарят, който, види се, разбра положението на чужденеца.
         Шопът приде близо и някак виновно заговори, като чукаше едно камъче с тоягата си:
         - Диря! Ума си диря, старче. Тя, моята, никому Господ да не дава.
         - Що? Нещо по неволя? - попита воденичарят.
         - Неволя ами, нали знаеш що гони сиромашията? - отговори полянинът и като наведе глава, попита засрамено:
         - Дека живее Мариница?
         - Мариница ли? Коя Мариница?
         - Мариница - вдовицата - отговори шопът и се изчерви.
         Воденичарят наведе глава и замислено заговори на себе си:
         - Коя ще бъде тая Мариница? Ти познаваш ли я отблизо?
         - Ка`ще да не я познавам - познавам я? Ниска такава, дебела. Много се смее - обясни повече с ръце шопът.
         - Те, жените, всички се смеят - рече весело воденичарят.
         - Тя ми разправя̀ дека седи, ама съм изумил. От отзаран се лутам като щур и не мога да се оправа. Срещу моста, през мегдана, у бела висока къща с джамлии прозорци - почна да пояснява шопът. Стоя и се чудя. Гледам: мост има, мегдан има, и къща има срещу мегдана, ама не е нито бяла, нито висока. Нали това село е Брестак?
         - Селото е това, брайно, ама Мариница - такова име в селото ни няма. Па и вдовица няма, да ти кажа.
         Воденичарят седна на един камък, почна да се пълни лулата и се замисли. Бръчките по напудреното му старческо лице сякаш се изопнаха. Той погледна шопа, който стоеше с наведена глава край него и замеслено чукаше камъчето с тоягата си, и рече с въздишка:
         - Навъдиха се болки, брайно, навъдиха се много, та не знам. И какви лоши болки - влезе ли вкъщи, мори, не жали ни мъж, ни жена, ни деца! От две години насам, брате, мрът, ама как мрат! Гинат сиромаси хора! И пак, да видиш, само една вдовица има в селото!
         - И по нас са малко, старо - въздъхна шопът.
         - Навсякъде една кукувица кука!
         - Навсякъде една кука! - заклати глава чужденецът, и замига, като че ще заплаче.
         - Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията сѐ живее - не свършва се.
         Воденичарят млъкна и затегли силно от лулата. Шопът устреми замислен поглед към нивята и баирите, над които отдавна бе паднала есенната тъга, и не отговори. Слънцето разтапяше вече сланата и лицето на земята беше скръбно и мокро като лицето на жена, плакала над своите хубави спомени.
         - Ти отдека си? - попита след дълго мълчание воденичарят.
         - Отдалеко, дядо - чак от Ханчетата.
         - А-ха, знам. Е, защо ти е тая Мариница?
         - Нещо закачка имаме - рече с въздишка шопът и настави с тъжен глас: - Ходила бе на пазар у града, па нощуваше на Хановете. Случих се и аз, знаеш, човещина, заприказвахме се. Разправи ми тя - вдовица била, така била, онака била. Е, рекох, що? - И аз съм вдовец. Никому Господ да не дава, дядо! Умря ми жената, остави ми ситни деца на главата, па ух, та леле. Дирих да повторя, ама зема ли те някоя - всяка се напарила! Питам Мариница: няма ли по вашенско да се намери някоя, да се превие, та и аз човещината да видя? Макар и да еот чернодрешковците, й викам. Знаеш, шегувам се...
         - Е? - погледна го воденичарят.
         - „Ще се намери, каже тя, защо да се не намери. Тѐ и мене човек да поиска, и аз ще ида - не може самичка.“
         Шопът млъкна. Старецът потегли пак силно от лулата и рече замислено:
         - Коя ли ще е тая?
         - Аз я гледах, гледах, па ми хареса. Пълна такава, здрава, едно весело лице! Само очите й някак влажни, влажни и жаловити. Какво, помислих си, може тя да ми е на късмет! Па взех, та й рекох: тѐ така и така, викам, ако искаш, що имам, половината на тебе ще препиша - да се вземем. Да ми гледаш дечицата, да позаякнат барем при майка. То, мащеха не е като съща, ама какво щеш му? Ела зло, че без тебе по-зло!
         - Не е като съща, брайно - въздъхна воденичарят.
         - Съгласи се жената - поде пак тъжно полянинът. - Заръчвам аз вино, та се черпим, черпим всички там, що бяха, па й дам една фаша цървули и една стотарка... Като хора, знаеш - да се знае що е речено и казано. Изпратих я като своя, що има дума.
         - То добро. Добре сте направили.
         - Думата беше ни за днес - да дойда да я взема у село, какво що си му реда.
         - То се знае. Добре си направил, синко! Ами коя ще е тая вдовица? Не познавам такава...
         Шопът въздъхна дълбоко.
         В това време пусна черква и из улиците почнаха да минават на купчинки мъже и жени. Чужденецът се изправи и като се подпря на тоягата си, почна внимателно да изглежда жените.
         А старецът си повтаряше нисичко:
         - Коя ли ще е тая Мариница?
         По едно време шопът го бутна по рамото и като му посочи няколко минуващи жени, рече:
         - Не е ли оная ѐ - средната?
         - Коя? Ниската ли? - рече старецът и се вгледа. - А-а. Е, нея викат Мариница, ама тя не е вдовица, има си мъж.
         - Тя е - тя - рече шопът. - Има мъж, а? Бре, тя ме е излъгъла!
         И той се хвана за главата като треснат, па извика с отчаян и жален глас:
         - Ами парите ми? Стоте лева?
         И като тръгна бързо към жените, завика:
         - Маринице, Маринице!
         Мариница се спря, погледна го и без да проговори, забърза напред.
         - Чакай, чакай да се разправим - не бързай толкова! - рече полянинът и я застигна.
         - Какво искаш от мене бре, шопе? Я го гледай ти него! - викна му ядосано Мариница.
         - Какво искам? Парите си искам!
         - Какви пари бре... да те попарят по очите! Хвала-а-а, Бооже, и такова чудо не съм видяла!
         - Ти не се преструвай такава, ами ми дай парите, да не се влачим по съдилищата - рече меко шопът. - Като си имала мъж, защо ме лъжеш, да ме правиш за смях на хората!
         - Хвала, Боже, хвала, Боже! Бре, човече, ти луд ли си, или ще полудееш? Аз очите му до ден днешен не съм видяла, той пари ми иска! Я да се махнеш, че ако дойде Марин, само шопе ще стане.
         Мариница тръгна гневна по пътя и почна високо да разправя нещо на жените, които бяха се спрели отстрана, и да кълне.
         Но шопът пак я настигна.
         - Парите, скоро! Стотарка и цървулите! - Той я хвана за плетника и я задърпа.
         Жените наоколо взеха да кълнат и да викат:
         - Няма ли кой да му строши главата на тоя шоп, ами закача хорските жени.
         Воденичарят дойде при чужденеца и като го хвана за дрехата, рече миротворно:
         - Недей, брайно, срамота е - хора сме! Съд има, ще се разправите.
         - Коя е тя, да се подиграва с мене бе, старче! Какво съм й сторил? - проговори с глух глас шопът и очите му се наляха.
         - После отведнъж пак кипна:
         - Парите! Парите! - завика той и почна да дърпа Мариница.
         Тя го погледна разсвирепяла, грозна и бледна и изкривила насмешливо уста.
         - Парите! - скръцна зъби шопът и я задърпа по-силно.
         Тогава Мариница вдигна и двете си ръце и ги црапна по лицето на шопа жестоко и силно като котка, изскубна се из ръцете му и си тръгна.
         - На̀! Да познаеш!
         Из носа на чужденеца швирна кръв, зацапа мустаците и ръцете му и почна да багри бялата му риза.
         - Наведи се, брайно, наведе се! Що ти трябваше, ама на̀! Тя е лоша! Тя и мъжът си бие - рече воденичарят развайкано и съжалително.
         Шопът се наведе и кръвта закапа по пепелта на пътя бързо и изобилно.
         - Такива се чернодрешковците! Гяволе са, ама ще се разправим - рече шопът разплакан.
         Около него се събраха бързо любопитни минувачи и всички го съжаляваха. От това бедния шопк се разкисна повече. Той вдигна глава, та погледна хората. Цялото му лице беше зацапано с кръв, която бе се съсирила по мустаците му. Из нажалените му очи, като из два кладенеца, изрираха сълзи. Той се секнеше, плюеше, триеше си лицето с ръце и го цапаше повече, защото и ръцете му бяха кървави.
         - Да ми вземе парите, да ме лъже, па и да ме бие отгоре, а? Ще се разправим ние. Полека! - говореше той.
         Разплаканият му глас, нещастният му вид и зацапаното му лице разсмешиха хората. Едни почнаха да го подиграват.
         - Ела, ела, брайно, ела да те водя у дома, па ще видим. Де, недей става такъв! - почна да го утешава воденичарят и го хвана за ръката. - Хайде! Върви с мене да идем у дома.
         Шопът изгледа хората и тръгна покорно. По лицето му се четеше и скръб, и мъка, и срам, и гняв на жестоко обиден и унизен мъж, унизен от една жена.
         Няколко хлапета тръгнаха издалече и плахо след него и се сборичкаха. Едно извика:
         - Шопе, ку-ку!
         Шопът обърна кървавото си лице, поспря се, напсува високо хлапето и го изгледа зверски:
         Навалицата се изсмя.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 19. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]