Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Невеста Нена

 

 

Елин Пелин

 

 

         Рано една есенна утрина из село се разнесе пронизителен женски писък. Из улиците тичаше като замаяна Нена, невестата на Кольо Загорчето, боса, гологлава, с разскубана коса. Лицето и ръцете ѝ бяха оцапани с кръв, която извираше някъде от главата, течеше на широки браздулици по бледния образ и капеше по кирливата пазуха. Нена тичаше, ревеше с всичка сила, с глас, задавен от сълзи, грозен, и викаше към всеки срещнат:
         - Хорааа, пребиха ме. Моят мъж ме преби! Здравето ми взема̀, Господ душата му да вземе!
         Хората се отбиваха плахо от пътя, гледаха я учудено и я окайваха.
         Нена мина край черквата, прекръсти се, без да спира, прецапа с босите си крака воденичната вада и ревешката спря пред училището.
         Беше много рано. Нямаше никой наоколо. Нена зарида сред буренясалия двор, помисли нещо и бутна вратата.
         - Учителю, прошение да ми напишеш. Кольо, мъж ми, ме утрепа.
         Училището бе пусто и рева й прозвуча още по-страшно в празния коридор.
         Нена се върна и се обърна с безпомощния си плач към биволицата, която се чешеше на ъгъла.
         - Олеле, Боже, какво да правя!
         Биволицата протегна влажната си муцуна към Нена, погледна я зачудено с големите си очи и продължи да се чеше. Две подранили дечица, облечени в изтъркани дрешки, с торби през рамо, мълчаливо ядяха хляб, клекнали до училищната стена. Като видяха разкървавената жена, те скокнаха уплашени.
         Нена почна да трие кървавото си лице с широките ръкави на ризата и да нарежда още по-високо:
         - Моят мъж ми здравето взема̀, Господ душата му да вземе!
         Децата погледнаха, постояха и бързо избягаха зад училището.
         Нена се повайка насам-натам и наду гайдата към къщата на помощника.
         Той дялкаше нещо на дръвника и като видя Нена такава, остави работата си и я срещна чак но портата.
         - Какво си тръгнала из село като клана-недоклана - назад! Не ща да ми плашиш децата!
         - Олеле, чичо Симоне - зарева с всичка сила Нена, - моят мъж здравето ми взема, Господ душата му да вземе!
         - Мълчи, мълчи - викна чичо Симон. - Тю, какво гласище! Не викай толкова, не си в гората. Бил те - бил, мъжи ти е, воля му е. Ако ще, ще те бие, ако ще, ще те гали, пък ти си му жена - търпи! Като те е бил, не те е убил!
         Стрина Симоница беше си подала главата из къщната врата и гледаше плахо. Чичо Симон й подмигна да си влезе, но тя се престори, че не разбира, и продължи да гледа.
         - Я влезни вътре, да не ядеш и ти дървото - подвикна й строго мъжът и тя офейка, като че се изпари.
         Невеста Нена престана да вика, но из гърдите й се къртеха дълбоко подавени стонове.
         - Как ще се живее вече, чичо Симоне! Викнете го, посъдете го. Всеки ден бой, бой - за нищо и за никакво. От желязо да съм, но мога утрая. Ще ме съсипе.
         На пътя бяха се събрали вече купчина любопитни мъже, жени и деца.
         - Хайде, хайде, невесто - подвикна помощника, - върви си, не мога да ти помогна. Иди при писаря, той по̀ разбира законите.
         Нена пак даде воля на душата си, отпусна глас и запищя към общината.
         - Какво има, невесто? - посрещна я писарят пред канцеларията. Той бе спал вътре и сега току-що беше се умил и изтриваше с пешкир мокрото си лице.
         - Мъж ми Кольо ме изеде, господин Панайоте. Прошение давам да го съдите - заговори на песен Нена, като извиваше продължително края на всяка дума.
         - Къде ти е прошението? - попита сериозно господин Панайот, като метна пешкира на рамо и почна да закопчава ръкавите си.
         - Тѐ ми прошението - запя през сълзи Нена и наведе пред писаря разчорлената си коса, която бе слепнала от съсирена кръв.
         Господин Панайот турна очилата и прегледа внимателно раната.
         - Бре, хубаво ти е пукнал кутлицата! С какво те удари?
         - С климията ме удари, гръм да го удари!
         - Я слушай, Панчо - обърна се господин Панайот към общинския писар, който току-що беше дошъл отнякъде, - намерѝ малко вълна да й запарим раната, че ще й изтече мозъка.
         - Очите да му изтекат - завика невеста Нена и доброволно наклони глава, докато писарят и пъдарят й запаряха раната.
         - Е, какво искаш, невесто? Ако искаш да се развеждаш, дай прошение до владиката - това е негова работа.
         - Не искам да се развеждам - зарева Нена, - не искам, не искам. Искам да го смъмрите, да го посъдите, да ме не бие вече!
         - Ако го съдиш за побой, ще го затворят.
         - Ааа - завика пак Нена, - не ща да го затворят. Кой ще гледа къщата? Не ща!
         - Тогава иди при попа да ви помири. Той ви е венчал, той да ви съди.
         Нена не чака повече. Тя зарева пак, мина край любопитно натрупаните около нея жени и без да ги погледне, съпроводена от шеги и насмешки, скриви към поповата къща.
         Попа, гологлав и без расо, сипваше помия на два угоени шопара и им говореше галено, като ги чешеше зад ушите. Като видя Нена, кървава и разплакана, той я спря със суров глас:
         - Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!
         - Олеле, отче - заплака и занарежда своята кратка история Нена. - При теб ида да ти се оплача. Кольо ме утрепа. Ти си ни венчал, ти да ни съдиш.
         Сълзите й затекоха обилно и правеха браздулици по засъхналата кръв на лицето й. Тя се тръшна на земята и се сви като изгонено куче, завря лицето си в скута, хвана се за главата и зави като на умряло.
         - Сирота аз, сирота! Каква ме орис постигна! Три годин става, как се ожених! Бял ден не съм видяла. Божичко, Божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е така намразил?
         - Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжа ти? Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов, сега си дошла тук да цивриш. Махай се! Иди му искай прошка!
         Попът хвана Нена за ръцете, изправи я на крака и я затика из портата.
         Нена се намери пак на пътя и не знаеше накъде да тръгне. Зад нея се чуваше лакомото мляскане на свинете.
         Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу само укори и подигравки и й се струваше, че е паднала в някакъв дълбок и тъмен кладенец, от който никога няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце защо я боли. Тя престана вече да плаче. Тя вече не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.
         На пътя пак се струпаха любопитни хора, гледаха я отдалече, тюхкаха се и подмятаха шеговити думи. Милостиви жени я задърпаха, заговориха с утеха, но Нена стоеше свита, като загубено куче, след което всеки хвърля камък. Стоеше неподвижна, сама-самичка в целия свят, не вдигаше очи да погледне никого и стенеше задушено.
         От големия орех пред поповата къща върху нея падаха едно след друго мъртви корави листа като замръзнали въздишки и я покриваха, но тя не трепна да ги отърси.
         Отсреща се зададе мъжът й Кольо с голямо дърво в ръка.
         - Още ли е тука оная магарица? - завика той. - Да си остави децата да плачат и да скита по улиците като луда.
         Като го видя, Нена пак почна да пищи и да нарежда:
         - Кольо, Кольо, как ще се, Кольо, живее! Ако не те е срам от хората, не те ли е грях от Бога!
         Кольо я хвана за плитката и я задърпа.
         - Хайде, прибирай се дома, не ставай за смях на хората.
         Той я бутна напред и я подкара с дървото като овца.
         - Брей, Кольо - обади се една стара жена, - не бий булката си - Бога биеш.
         - Защо да не я бия? Жена ми е. Моя жена - изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 20. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]