Нещастие

Елин Пелин

         Какво беше се случило, та веселият, жизнерадостният, вечно засменият отец Пиомий като никога седеше на прага на килията си тъжен и замислен?
         За тъга ли беше тоя хубав летен ден?
         На̀. По широкия манастирски двор, облян от слънце и радост, мирно и тихо си тече безбурният живот на братята, всички доволни и щастливи. Престарелият отец Сисой, когото братята наричат баба Аглида, като всякога спокойно и машинално си преде на чекръка пред голямата манастирска порта. Двете госпожици - гостенки на тая света обител - важно се разхождат подръка из двора и весело си приказват. Край тях час по час минава младият отец Игнатий, почтително им се кланя и лицето му се отваря от усмивка чак до ушите. На куршумения черковен покрив се любят гълъбите. В двора два красиви пауна се перчат срещу слънцето и весело крещят. Наоколо гората и планинските върхове високо и спокойно се къпят в чистия лазур на небето. Всичко по старому си живее в ред и покорност на съдбата и се радва с благодарност на хубавия Божи свят.
         И сред тая спокойна, набожна тишина се чува сладостният еднообразен шум на двете манастирски чешми, които шепнат нежно на ушите, на сърцето, на ума и на душата и пеят сладко: спи, спи, спи...
         Само отец Пиомий е далеч от тая радост. Загубен и занесен, седи той на прага на килията, потънал в мисли.
         Минават, заминават братята край него, всеки по своята работа, а той едвам отвръща на поздрава им и не вдига очи да погледне. Мина се час, два, три, наближи пладне, а той се не поклати от мястото си.
         Игуменът, с голяма въдица в ръка, вече се връщаше от риба, цял зачервен и изпотен. Като мина край него, той извади от джоба си две големи пъстърви, които още шаваха, и какъвто беше си весел, показа му ги със закачлив тон:
         - Отче Пиомий, виждаш ли! Още шават!
         Отец Пиомий вдигна глава и погледна игумена с такъв жален и съкрушен поглед, че го накара да отстъпи две крачки назад и веднага да стане сериозен.
         - Какво има, отче Пиомий, какво се е случило? - запита уплашено и с участие игуменът.
         Отец Пиомий въздъхна и се изправи. Лицето му беше бледо като на икона. А той цял изглеждаше като че ли току-що го е прегазила някоя кола.
         - Какво се е случило, отче Пиомий, да не си болен? - повтори още по-уплашено игуменът. - Седиш, мислиш и въздишаш! Е, че бива ли тъй? Такъв юнак!
         - Знаеш ли какво, отче - проговори отец Пиомий като из гроб, - да посветиш толкова труд, време, грижи и когато да се радваш на това, което си направил, ти...
         - Господи, помилуй нас грешните! - прекръсти се игуменът съвсем изумен. - Какво се е случило, отче Пиомий!
         - Аз съм съсипан, отче игумене, аз съм отчаян! Колко несигурен е човек в надеждите си - дълбоко въздъхна отец Пиомий.
         - Успокой се, отче, може да не е всичко изгубено.
         - Не - всичко, всичко е изгубено! - произнесе с треперящ глас Пиомий.
         - Не се отчайвай, отче. Кажи, изповядай ми! Грях ли е? Изкушение ли е, болест ли е?
         - Още по-лошо, отче!
         - Господи Боже! Да не си се влюбил пак? Тю, да му се не види макар! Та разправи де!
         - Така изгубва човек вяра и в доброто, и в Бога, и в труда, и във всичко - отпусна ръце отец Пиомий и пак седна на прага. - Виното-о-о, винцето - тригодишното - отиде, та се не видя! - заплака отведнъж той и настави през сълзи: - Ти знаеш ли, отче, какво нещо щеше да стане от него? Изтече, изтече безвъзратно!
         - Нима така! - плесна ръце дядо игумен.
         И двамата калугери дълго мълчаха, без да се погледнат. Единият изповяда нещастието си, другият напълно го разбра и го почувства сам. После игуменът седна до отца Пиомия и го попита с една трогателност, присъща на душите, които обичат едно нещо, вярват в едно нещо и които всецяло се срещат и разбират в това нещо.
         - Бре, да му се не види! Е как стана това?
         - Нощес се скъсал един обръч на бурето и виното изтекло до капка.
         - До капка!
         - До капка-капчена!
         - Нещастие!
         - Ела, ела само да видиш - вдигна се отец Пиомий. - От мъка не съм го побарнал. Видох, разклапчах го и бегах да не гледам!
         В това време покрай тях замина бързият отец Герасим. Като видя двамата братя разтревожени и тъжни, той се спря и попита с женския си глас:
         - Какво се е случило, молим?
         - Какво се е случило! Запечатаното буре на Пиомия изтекло - отговори малко троснато дядо игумен.
         - У-у!... Е-е!... Па сега? - присъедини и своята скръб отец Герасим.
         След малко дойде отец Никифор, по него отец Максим, по него Теодосий, събраха се всичките братя от манастира. Даже баба Аглида остави чекръка и дойде. И всички цъкаха със зъби, и всички се ядосваха, и всички си шушнеха нещо, сякаш имаше мъртвец.
         Отец Пиомий ги въведе в своето малко зимниче, дето бе станало нещастието. Всички с любопитство се натрупаха около бурето, което още сълзеше между разцъфтелите се дъги.
         Слаба светлина идеше от единственото прозорче и меланхолично осветяваше покойното буре. Благоуханна миризма от разлятото вино пълнеше зимничето. Отците се натрупаха мълчаливо около бурето и по брадатите им лица се четеше дълбоко съжаление, като че се намираха не пред едно пукнато буре, а пред голямо човешко сърце, разбито от нещастие.
         - Бог да го прости! - произнесе някой с таинствен глас.
         И всички с въздишка погледнаха отца Пиомиа, който стоеше настрана съкрушен, изгубил вяра и надежда, и всички мълчеха, и никой не можеше да намери една поне утешителна думица да му каже.

върни се | съдържание | продължи