През полето

Елин Пелин

         Седнах на счупената каруца на дядо Митрак, той шибна с къмшика дръгливите коне, старите пружини на талигата заскърцаха и залаяха като кученца, ритлите затракаха, ние излязохме из боядисаната сграда на малката станция и стъпихме на познат път върху свещената селска земя.
         Пред нас се ширна полето и ветрецът ни донесе неговата сладка, сладка, широка и тиха до неуловимаст песен, в която трептеше светлий звон на стадо, жужене на пчелици, мили трели от овчарска цафара, еднообразно дзикане на щурци. Всичко това се носеше и разливаше празнично в топлия въздух на деня.
         Дядо Митрак отложи шапка от посивялата си коса, прекръсти се и викна ободрително на конете, стари добродушни кранти с печален вид и овехтял цвят.
         Тръгнахме през сред полето.
         Полето! Каква необятна, равна, зелена и спокойна картина! Отворило широки обятия и легнало като млада майка под лазура на дълбоко и чисто пролетно небе, разнежено под ласките на слънцето, то се печеше и дишаше тихо-тихо с плодородните си гърди и здравия му дъх, напоен с мирис от зеленина и цъфнали сливи, пълнеше въздуха. Гледаш и очите ти не могат да се нарадват на това светнало ширине, постлано с разкошен зелен губер, набележен със синури, по които тук-таме стои замечтана, цяла обсипана с нежен цвят слива и като млада булка срамежливо тръпне от сладка притома в бяло невестинско рухо. Навред се пъстреят вретенили ниви и ти виждаш как всеки млад класец се тихо люшка с устрем към небето. По ниви и ливади, хвърлени навред, се смеят и целуват с лъчите широки морави, златожълти, бели и сини петна от гергьовденче, синап, лай-лайкучка и синчец - това мило полско оченце, което гледа в душата на всяко селско момиче. Далече се вижда жълтозелена лента от върбаци, които чертаят пътя на малка рекичка. По-нататък се смее на припек милия пейзаж на слънце, тъй топъл и приветен. В душата ми се будят детски спомени: мярка ми се обичливото лице на мама, чувам сутрешен черковен звън, радостен вик на игри.
         В една ливада играят деца, момичета и момченца, весели като въплотени цветя, и техния вик се топи в слънчевата радост, що обгръща всичко наоколо. Нейде се подема широка като полето моминска песен, прокънти далеч и примре от възторг. Близо край пътя оре ровката земя млад селянин, съблечен по ръкави. Едри, бели като сняг волове теглят ралото, той крачи отмерено след него, маха дългата копраля, гледа черната бразда, която чертае в ровката пръст, подвиква на воловете и мечтае златни полски мечти. Нивата, заградена с тревисти синури с две цъфнали сливи на края, е половин изорана ровка и черна, половин тревясала тъмносива. Това е неговото благословено знаме, под което той живее с вяра. Дълго, дълго гледам аз тоя свят труженик с неговите бели волове и ми се струва, че в тая минута в света няма по-чисто сърце от неговото. По пътечката през нивите към него върви със съдове в ръка млада пъргава невеста и бялата пребрадка на главата й, пусната свободно, трепти като пеперуда. Двамата се съглеждат и не отделят очите си един от друг. В техните сърца свети любов, както свети слънцето над полето. Тя пристига при него, милва воловете му, той ги спира, казва й нещо и я гледа право в очите. Колко прости, колко чисти души! Дълго време аз не можах да отделя поглед от тая света група на труда, от тоя жив, спокоен и хубав символ на живота.
         Ето една чучулишка, мъничък поет на полето. Сега тя е в разгара на своето вдъхновение. Тя се вдигна с весел цвъркот над нивята и запя, после почна да прави кръгове, да трепти във въздуха, да пее и да примира от екстаз. Като мъничка точка тя застана във висинето и сипна като дъжд над нивата своите мънички песни. То беше възторг от пролетта и живота, славословие на полето, молитвен екстаз и любов, любов, в която гореше цяла тая хвърката, мъничка, поетична душица.
         - И-и-и-х, пустото му птиче... Благослови го, боже! - каза дядо Митрак, който беше скривил врат, да я гледа.
         Той шибна още веднъж конете и като им викна ободрително, обърна се настрана и почна да се кръсти.
         - Тук е оброчище - каза той и ми посочи всред нивите.
         Там стърчеше сухата кобилица на геран, до него тръне и малка слива, потънала в цвят. До сливата малък каменен кръст, на него дъсчена иконка. Усамотено и спокойно свето кътче сред полето, дето с вяра се срещаха селските души, дето спираше на почивка ангелът, закрилникът на труда.
         Дядо Митрак почна да ми разказва:
         - Видиш ли там цъфналото сливче, дето журчат пчелите? Преди години то беше от тая страна - откъм запад; полека-лека то се измества, измества и дойде на изток при кръста - да пази сянка на иконата...
         Той разправяше като дете с дълбока вяра в това чудо. Неговите честни мисли, казани спокойно, тъй много хармонираха с тая проста селска хубост, която ни обкръжаваше.
         Аз слушах и мислех. Ето го това дете на полето и на всички негови братя, синове на майката земя, с чиста птича душа, неразмътена като нашите, всякога отворена като книга пред очите на Бога; хора, трудещи се, които не знаят тегота от скуката, не страдат от душевна пустота, чиито трудни дни са благословени от сутрин до вечер, защото и тия души бягат от земята и търсят с вяра небето, уповават се на него, създават си измами и открай време тръпнат пред наближаванието на нещо по-хубаво.
         Пред мен си ширеше и смееше полето и ветрецът донасяше неуловимата негова песен.

върни се | съдържание | продължи