Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Войнишка нива

 

 

Елин Пелин

 

 

         Зад селото, върху склона под гората, право срещу слънцето и срещу полето, лежи самотна, почерняла угар, а сред нея стои самотна черна и неподвижна, млада, китна, саморасла трънкосливка. Наоколо други ниви няма - само посивяло, умряло от зимата пасище. А нагоре въз баира - голяма, гъста, стара гора, чиито дребни издънки-храсталаци са налягали сгушени като малки деца по единия слог на нивата.
         Това е Стойковата нива.
         В близката падина пуши тънко и право към небето коминя на Пенкината кошара, обградена с обори и спустници, дето зимува тяхното голямо стадо.
         Тук е тихо. Слънцето цял ден пече. Сняг не се държи и е топло дори и когато по цели недели облаци пречат на слънцето.
         Пролетта наближава. Зимата усеща нейните бавни и любовни стъпки и замръзналият й пулс отново се събужда. По високите склонове на далечните планини копнее сега и се очертават странни кръстни знамения и полето се обръща с пълна надежда към тях. Из долините ехтят вече възторжените химни на освободените реки и потоци. Из гората се понася тихо шумолене. Млад вятър-юноша заиграва из клонете. Пъпките се надуват от изблик на щастие. Жилавият коравосърдечен дрян над Стойковата нива не устоя и през една тиха вечер, пълна с копнежи, цял се разцъфтя и клоните му потънаха в малки, нежни жълти цветове, като че слънчевите лъчи бяха паднали само върху него. Наблизо до поляната наизскачаха като запалени свещици жълти минзухари, а в храстите, близо до тежкоцветния кукуряк, погледнаха срамежливо сините очи на девствената теменуга и диханието й напълни храстите.
         Една сутрин в гората се чуха три весели, пълни с живот подсвирквания, които бързо и бодро се повтаряха.
         А! Значи, скорците дошли! Няма лъжа вече, пролетта настъпя.
         Обтегна се под слънцето Стойковата нива, колко бе дълга и широка! Запалиха се от страст плодородните й недра. Топла нежна влага изпълни душата й.
         Ах, де е Стойко, младият орач, да пусне ралото, да я изоре, да посее, да попее над нея, гологлав, изпотен, прижурен от слънцето - да запее високо, да му отговори ехото из гората, да чуе Пенка от кошарата, да излезе и тихо, на пръсти, да се приближи зад храстите, да погледне крадешком със сините си очи и после да побегне уплашена, развълнувана, да легне в градината при златните пчели и дълго да не може да спре страшното биене на сърцето си.
         Ах, де е Стойко!
         Из полето навсякъде се мяркат орачи - жени и деца. Почерняха бързо буренясалите угари и се припекоха на слънцето, посети, чисти, осветени от труда.
         А Стойковата нива стои неорана, ще буреняса, ще се спече от скръб.
         Пенка излезе да прибере агънцата, които си играеха на поляната.
         Слоговете на Стойковата нива бяха посинели от теменуги.
         - У-у! - извика весело Пенка и се спусна да ги бере, но отведнъж побягна.
         - Боже, ако ме види Стойко!
         Сърцето й се развълнува.
         Тя се спря и се усмихна. Защо се уплаши? Стойко беше на война. Вчера се получи писмо от него. Той нямаше свои хора, ни роднини, и затова бе писал до всички в село. На края имаше много здраве и до нея. Да би могла, и тя би му пратила поздрав оттука. Тя скришом беше му пратила вече едни чорапи, но нито той, нито друг някой ще узнае от кого са. Сега му шие риза. И нея тайно ще изпрати.
         На трънкосливката сред нивата кацна едно малко сиво като парче войнишки шинел пиленце и запя весело. Пенка се загледа в него. То не бе ни врабче, ни жълтурка, ни синигер, ни славейче. Такива пиленца се виждат рядко.
         „Дали не иде оттам, дето е той - помисли Пенка. - И-и, мъничкото, да би хвръкнало пак при него да му обади как го мисля.“
         - Пшт, иди, миличко! - извика тя и подхвърли теменужките, които бе набрала. Те се посипаха по меката й коса. Птиченцето отлетя с весел писък.
         На Пенка й стана тъжно. Тя обходи с поглед цялата Стойкова нива, едничката негова нива. Кой ли ще му я изоре. Пенка застана край нивата и като че порасна от някаква мисъл. Лек ветрец помилва косата й и пламналото й от младост лице.
         Тя набра теменужки и се върна.
         - Мамо, ще те попитам нещо, ама да не ми се караш - рече галено на майка си, която предеше на прага.
         Майка й дигна очи и я погледна спокойно. Пенка тоя път й се видя по-хубава от всякога. По лицето й играеше срамежлива руменина, очите й горяха от някакъв решителен поглед.
         - Какво има, детето ми? - каза майка й.
         - Нали няма да ми се караш, мамо!
         - Е пък защо ще ти се карам, какво има?
         - Искам да изора на Стойко нивата. Той е на война, при бате, и си няма никого. Искам да изора и посея нивата му с нашите волове и наше семе.
         Майката мълча дълго и после попита:
         - Откъде ти дойде това на ума?
         - Е, откъде! - едвам можа да издума Пенка, засрами се и побягна.
         Майка й тръгна след нея. Тя намери дъщеря си в пчелина, подпряла глава до дънера на ябълката. Две сълзи, като два бисера, трептяха на клепките й и се мъчеха да се търколят.
         - Слушай, Пенке, това сам Господ те е научил, майка. Изори му я, синко, посей му я. Войнишка нива, тя е народна нива. Те за всички ни се бият там, майка, за всички ни мрат. Като те е Господ научил, послушай го, детето ми!
         И майката прегърна Пенка и леко я помилва по хубавото лице.
         На другия ден Пенка, накитена с теменуги, държеше здраво оралото в моминските си ръце и пореше дълбоко бразда след бразда и сееше самотната Стойкова нива. Слънцето посипваше с лъчи младата работница. Малкото сиво безименно пиленце пак дойде на трънкосливката, пя и отлетя. То може би отиде да обади на Стойко кой оре нивата му.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 23. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]