Старата воденица

Елин Пелин

         Дядо Никола седеше пред воденичката си замислен и бавно пушеше с лулата си.
         Улеят шумеше тихичко и воденичката също тъй тихо дрънкаше, сякаш шепнеше някому нещо.
         Денят беше хубав. В лъката наоколо се простираха ливадите.
         Иззад воденицата се показа чичо Петър с мотика на рамо.
         - Добър ден, дядо Никола! - поздрави той.
         - Дал ти Бог добро, Петре! - отговори дядо Никола и стана.
         - Как е, как е? Върви ли работата, дядо Никола? - рече пак високо Петър и погледна воденичката. А тя бе остаряла, остаряла. През разлепените тук-там стени се показваха отделни пръти, наведени гредички. Покривът беше изкривен и плесенясал от времето. Под стряхата бе насъбран паспал и висяха разкъсани паяжини.
         - Грохнала ти е воденичката, дядо Никола - рече Петър. - Отдавна не съм минавал оттука. Ту доскоро се държеше, но вече я не бива.
         - Не, не я бива, Петре. Не чуваш ли я? И гласът й не е тоя. Кърпих я, подпирах я, но не ще. Изпя си песента. А помниш ли какво беше някога? Какъв живот кипеше неоколо! То и водата е слаба. Рекичката малка. Водата взеха за чешми, за градини. Остана без сила воденичката ми... И никой вече я не търси. В село отвориха моторна мелница. И силна, и бърза. И какво хубаво брашно изкарва!
         - Е, други времена са сега, дядо Никола - каза Петър.
         - Е, други времена са, Петре. По-хубаво е сега. Машината работи. Хвала им на учените! Какво не измислиха, какво не направиха!
         - Така, така, дядо Никола.
         - Така, Петре, така. И знаеш ли, макар и да съм стар, драго ми е, като виждам как напредват хората, как подобряват живота.

върни се | съдържание | продължи