Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

XI

 

 

 

          Цвета скоро се съвзе. Нейната младост и пъргавост надвиха скръбта и обидата. Може би всичко това беше за нейно добро. Тя се помири. Хорските приказки ѝ се виждаха глупави и като че не се отнасяха до нея. Нейната първа обич беше кратка и крехка и не я съсипа. А това, че Еньо се ожени за нещастната Станка, съвсем я успокои. Цвета беше все така хубава и хорските очи я гледаха с радост.
         Цяла година тя не бе виждала Станка. Станка никъде не излизаше. Веднъж случайно те се завариха в селската бакалница. Станка, като я видя, смути се, пребледня и прибърза да излезе. Цвета я поздрави и видимо се зарадва:
         - Какво правиш, Станке? Добре ли си?
         Станка се спря, пое ръката на приятелката си и я погледна с такава скръб, че на Цвета дожаля. Двете излязоха заедно и повървяха, мълчешката.
         - Цвето, сестрице, прощавай, миличка. Аз ти направих голямо зло - каза задавено тя и като наведе очи към земята, промълви с въздишка: - Затова и Господ ме наказа.
         - Всичко е забравено, Станке. Кому каквото е писано.
         - Голяма грешка направих, Цвето. Против тебе отидох. Сега съм нещастна. И той... Ако беше земал тебе, може би друг щеше да е. Аз не съм нищо за него. Полакомил се е за имот и земя и за нищо друго не мисли. Много ми е мъчно, сестрице. Много пъти ми се иска да дойда при тебе, да си поплача - ти ми беше най-близка. Но съм виновна, та ме е срам...
         Станка не можа да се сдържи и заплака. Тя наклони леко глава до рамото на Цвета, извади кърпичката си и почна да изтрива рукналите сълзи. По пътя нямаше хора и тя даде воля на мъката си и захълца с глас:
         - Душата ми се е сковала, сестрице. Пред тебе плача и ми е леко. Боже, защо ме не вразуми, ами ме остави да вляза в грях срещу моята най-близка? Цвето, Цветенце мило, не ми се сърди. Аз много съм наказвана. Трябва да съм много лоша, затова Господ още от дете ме е наказал. Но ти мълчи, сестро. Нека хората нищо не знаят. И за него не е добре да знаят.
         - Не плачи, Станке. Не знам какво ти е, но ще мине всичко. Всеки човек си има грижи и мъки - рече да я утеши Цвета.
         - Моите никой ги няма, Цвето.
         Те скривѝха в уличката към Еньовата порта. Цвета не бе минавала оттук от деня, когато напусна Еньовата къща. При тоя спомен сърцето й се сви. Тя искаше да избяга. Но Станка държеше ръката ѝ и я обливаше със сълзи.
         - Не ме забравяй, сестрице, и не мисли лошо за мене - разрева се пак Станка, прегърна я и сложи безпомощно глава на гърдите й.
         В това време се чуха конски стъпки и Цвета и Станка побързаха да се разделят. Станка почти побягна и силно тръшна портата след себе си, а Цвета тръгна бавно и замислена. Насреща й внезапно на завоя изскочи Еньо, яхнал на коня. Звезделин играеше и кършеше грива. Цвета, подплашена, се отби настрана и почти се залепи до близката ограда. Еньо, като я видя, поиска да спре кончето си и извика малко пиянски:
         - Добър ден, Цвето!
         Но Цвета забърза и не го погледна. Еньо обърна кончето и се впусна по нея, като викаше задавено и глупаво:
         - Цвето, Цвето, чакай. Една дума искам само да ти кажа. Само една дума. Прошка не ща... Само това искам да ти кажа, че животът без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.
         Еньо искаше да ѝ пресече пътя. Цвета се изплаши и се шмугна на първата врата, която ѝ се изпречи.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]