Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

XVI

 

 

 

          Ракията беше се свършила, свършена беше и безкрайно заплетената мисъл, която го държеше постоянно на огън. Всичко беше вече ясно. Еньо стоеше изправен пред едно престъпление, пред едно свършено нещо, постигнато лесно, неочаквано, и пред неговата мисъл като че нямаше вече нищо. Нищо, само една пустиня. Като че ли се свърши целият му живот, измъчван от жажда за земя, от мъки, грижи, страдания, и настъпи вечният покой. И нощта му се виждаше като тиха въздушна празнина, далече от света, и той се движеше в нея леко като дух. Но мисълта му не вървеше напред заедно е него. Тя се връщаше назад, тя търсеше спомените. Изтерзана, изгоряла, тя искаше почивка далече, върху някакви малки дребни спомени, които бяха умрели, но които по чудо възкръсваха сега един по един.
         И пред Еньо мина леко и свободно споменът за детинството, неразривно свързано с брата му Иван. Игрите, скитането по горите и полетата, къпането в реката. Колко мило, колко топло! Майчините грижи! Той си спомни баща си как ги водеше за ръка на черква по големите празници, цялата радост и трепет, които го вълнуваха. На всяка крачка той се виждаше придружен от добродушния по-голям брат Иван, тих, кротък, незлоблив.
         Така, освободен от страшното, вървеше Еньо през тъмното поле като забравен. Нощта беше накичена със звезди и пълна с топлина. Тя скриваше Еньо и с тиха майчина доброта му носеше всичките мили детски спомени и му ги разправяше един по един. И във всички хубави случки на неговия живот стоеше брат му Иван с простодушния си поглед, със сърдечната си усмивка.
         Отведъж Еньо се спря като пред някаква стена. Като че ли внезапно някои го запита:
         - Защо уби тоя добър човек - твой брат? Защо? Защо? Защо?
         И Еньо повтори ужасен:
         - Защо? Защо? Защо?
         Топла тежина задуши гърдите му. Ръката му неволно и бързо бръкна в дисагите да търси шишето с ракията. Но то бе отдавна изпразнено.
         - Защо? Защо? Защо?
         Пред Еньо се представи картината на неговото страшно престъпление. Той видя предсмъртното треперене на убития си брат, неговия внезапен ужасѐн поглед, кръвта, която бликна от устата му. Той чу кроткото негово хъркане. Еньо се сниши върху седлото на коня, като че искаше да се скрие от всичко това. Той разтърка челото си и извика, като че ли изпищя:
         - Братко, братко, дано това е сън!
         Но това не беше сън.
         И Еньо зави в нощта като куче и заплака със сух, грозен, безнадежден плач. Той бутна коня и препусна като луд да търси спасение, да се отърве от нощта, от нейния мъчителен саван. И мислеше дано по-скоро, дано по-скоро се съмне.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]