Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

XVII

 

 

 

          Призори Еньо стигна в града и за пръв път от вчера срещна живи хора.
         Денят като че ли го стресна и стегна разслабените му нерви. Ето пред него животът, за който той така яко беше се вцепил. Може би всичко това ще мине, ще се забрави като страшен сън.
         Еньо слезе на познатия хан, дето всякога слизаше, настани сам коня си в обора и влезе в кръчмата. Ала краката му не го носеха сигурно. Той се здрависа с безучастния кръчмар, който беше пиян още от вечерта, седна до една маса и поиска ракия. Момчето сложи пред него едно малко шишенце без чаша. Еньо поседя, погледа шишето, похвана го, но го остави, без да пие, стана, излезе и тръгна безцелно из града. Той вървеше из улиците като замаян, като човек, дошъл неизвестно откъде. Тая страшна случка като че беше разрязала живота му на две, и едната половина не знаеше къде е другата. Той срещна и замина познати, говори с тях, но не чу какво му казаха и не запомни какво им каза. Той отбягваше всеки срещнат стражар и се мъчеше да го не види. Душата му се мъчеше от някаква неясна паника и скръб. Погледът му бе угаснал и като че ли изчезнал. Той мислеше за брата си и му се искаше да се върне в село да го види, да го прегърне жив и здрав - искаше му се тая страшна случка да не съществува.
         Може би всичко това не е истина. Може би всичко това така да му се е сторило и брат му да си е жив и здрав. О, да би било така, Еньо ще се откаже от всичката своя земя, ще я даде на брата си, ще отиде да си живее при него, както по-преди. В душата на Еньо се събира топлина, пълна със сълзи. Той шепне умилено:
         - Братко, братко, братко!
         Минава пладне. Еньо, уморен, отпаднал, върви като безтелесен из улиците на града и неволно се намира на хана, дето слезе. Там е тихо. На една маса обядват. Той като че по подражание също сяда да обядва. Но не му се яде. Поисква ракия. Нейният вкус му се виждаше отвратителен, гърлото не я поема. Но Еньо пие, пие по навик и чак след второто шише той усеща вкуса ѝ. Приятно му е. И той поръчва шише след шише. В кръчмата го познават и никой не се учудва на това.
         Спиртът го оживява, одухотворява. Той усеща, че се пробужда след страшен сън и се радва, че се е отървал от тия безпричинни мъчения. Той се радва на това хубаво чувство и пие още повече. След един-два часа става, плаща и излиза. Сега той знае къде отива. Той ще купи подарък за брата си. Какво? Сребърен ланец за часовник, също като своя. Да се помирят веднъж завинаги. И увлечен, пиян, той отива у златарите, купува тежка сребърна верижка и се връща почти щастлив. Това, което стана, не е истина. Той тъй много иска това да бъде така, че вярва, че е така. При всяко съмнение и колебание той се отбива в най-близката кръчма и пие ракия. Това питие го магьосва. То праща в царството на сънищата, на мъглите и на ветровете всичко, което му се виждаше зло, и той се топеше от благост и милости и клатушкайки се из многолюдните улици, плачеше със сълзи, плачеше, потънал в душевна самота. Така той се върна пак в хана, дето бе слязъл, взе си кончето, качи му се, пи още едно шише ракия и си тръгна. Той искаше по-скоро да иде да прегърне брата си.
         Той караше коня бързо и едвам се държеше на него. Той не можеше да го управлява, дърпаше юздата насам-нататък и кончето минаваше ту от една, ту от друга страна на шосето. Като измина така няколко километра от града, Еньо видя насреща си по безлюдния път бавно да върви волска кола. Още отдалеч той позна воловете на брата си и се спря изтръпнал. Това като че го отрезви веднага. Той почна да се взира в колата, да не би да се е излъгал. Не, воловете са на брат му. Край колата от една страна върви жена, от другата мъж. Дали не е брат му? Еньо отправя кончето към колата. Среща ги. Снаха му Иваница възпира колата, тъжна, съкрушена и сълзи едри бликват от очите й. Тя заридава задавено, грозно, мъчително.
         - Еньо, Еньо, Еньо, братче. Какво стана с нас, какво стана с бате ти!
         - Що? Какво? - пита Еньо, почти отрезвен, и му се иска да побегне някъде далече-далече.
         Той надникна в колата. Там лежеше брат му Иван, проснат по гръб, покрит с черга. Краката му, обути в бели чорапи, стърчат навън и едвам помръдват. Главата ме увита в дебела превръзка. Само носът и устата му се виждат. Носът му посинял, устата набъбнала, полуотворена, диша тежко-тежко.
         Мъжът, който придружава снаха му, е нейния баща. Той разправя на Еньо сухо и късо:
         Иван отишъл да оре на нивата при Еньова чифлик и рекъл да отсече дъба. Той отдавна се канел да стори това. Не знам как го е сякъл, дъбът пада върху него и го пребива. Наоколо нямало никой да види. Като не се върнал вечерта, отишли през нощта да го търсят. Намерили го ни жив, ни мъртъв. Едвам помръдва и диша.
         - Натоварихме го да го откараме в болницата. Не вярвам да го бъде - завърши старият.
         Еньо, забил поглед в земята, слуша като в просъница. И първата мисъл, която му иде, е, че неговото престъпление не се знае. Той е спасен.
         Еньо не разпитва повече и тръгва замаян, като оставя снаха си и стария й баща, без да каже нещо.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]