Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

XX

 

 

 

         Еньо се укроти. Затъпя ли, помири ли се със съдбата си, намери ли опора в нещо, за да влачи живота си, кой знае, но той се сниши и като че ли внезапно остаря. Гордо вдигнатата му глава се наведе и всади в шията му. Ръцете му, които имаха такива резки движения, се отпуснаха и той ги вече носеше постоянно в джобовете на потурите си. Той пиеше и продаваше нива след нива, ливада след ливада. Той привикна към нещастието на брата си, не се плашеше от неговия вид и от неговия страшен, вторачен, мълчалив поглед. Често той го хващаше за ръка и го извеждаше да се разходи. Водеше го на черква и стоеше редом с него, мълчеше и нежно допрял ръката му, искаше му мълчаливо прошка и казваше:
         - Братко, Господ се отвръща от мене, но ти, в безумието, си по-близо до него. Помоли му се и за мене.
         Когато се напиеше и продаваше нещо, той казваше тихо, без крясък на хората:
         - Не ща нищо, нищо. На човека нищо му не трябва на земята. Всичко е вятър.
         Той стана по-добър и към Станка. Но тя се разболя, вцепени се цялата и след дълго и мъчително страдание почина. Еньо остана сам в къщата и живееше като таласъм. Иваница му пращаше храна или го канеше у дома, переше го и ходеше да разчиства къщата му, в която бе се разположил духът на пустотата.
         Понякога безпаметният Иван влизаше при брата си в тая къща и внасяше в нейното мълчание и своето страшно мълчание. Той сядаше до огнището на стола, вторачваше се някъде и не шаваше.
         А Еньо падаше пред него, прегръщаше коленете му и казваше:
         - Прости ми, прости ми, братко.
         След четири-пет години Еньо разпродаде всичко и остана последен сиромах. Къщата му се развали от пустота. Той погрозня, подпухна, заприлича на старец и едното му рамо почна нервно да се мърда към лицето, като че го питаше нещо. Той ходеше по кръчмите и чакаше милостиви хора да го почерпят. Понякога го пращаха тук-там на работа за чаша ракия, или пък го караха да рине оборите. Често го подиграваха и за едно черпене го караха да скача като заяк, да кукурига като петел и да се чеше като маймуна.
         Една зима Еньо се разболя тежко. Иваница го прибра у тях и се грижеше братски за него. И Цвета често го спохождаше и му носеше нещо за понуда.
         Но отровения от ракия Еньо не издържа и след десетина мъчителни дни почина. Облякоха го чистичко, наредиха го и го положиха в прост дъсчен сандък. Подпухналото му лице приличаше на буца земя, откъртена от засъхнала угар.
         През цялото време докато да го изнесат, брат му Иван непрекъснато седеше пред него на ниско дървено столче, гледаше го мълчаливо, безучастно, с вторачен и учуден поглед и си клатеше главата, като че го питаше нещо.
         Зимата бе страшна. Сняг бе засипал къщите до покривите и хората не можеха да го занесат до гробищата. Оставиха тялото му да престои в черквата. Селяните го изпратиха с прошка и съжаление. В ръцете му оставиха свещ, като на всеки покойник, но когато да излизат от черквата, забравиха да я угасат. През нощта тя бе запалила мъртвеца и след три-четири деня, когато се пробиха пъртини и отидоха да го погребат, намериха го обгорял като въглен.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]