Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

V

 

 

 

         Еньо играеше с коня по полето. Той чуваше тук скокливите песни и шума на хорото, чуваше гайдата и веселите провиквания на момците, и го беше яд. След срещата на кладенеца той се мислеше зле закачен от Цвета, която му избяга, и оттогава не беше я срещал. Ала по цял ден тя не излизаше от мисълта му. Тя се търкаляше там като сребърна сачма и звънтеше. Коприва растеше в душата му, като си помислеше за срещата на кладенеца и го задушаваше. Денем той търпеше, залисан по работа или в кръчмата, но вечер, когато останеше сам, той нямаше мира и не можеше да заспи, ако не минеше мълчешком поне два пъти край Цветната къща. Когато и след тая дълга, пълна с вълнения и примирания разходка, пак не можеше да спи, той пиеше ракия самичък чаша след чаша, пушеше цигари и лягаше замаян. След такава нощ той се чувствуваше повяхнал, главата му тежеше, ставаше зъл към хората и се ядосваше на себе си до ненавист.
         Изрядко само някаква надежда, незнайно откъде и как дошла, го изпълняше с бодрост, той се раждаше отново, порастваше за един миг и ставаше господар, силен, способен на всичко. Тогава му се мяркаше милото лице на Цвета, набожно приведено, такова, каквото го видя на литията, и той му се засмиваше приветливо.
         Сега той разиграваше кончето по полето, зъл и намръщен. Той го биеше немилостиво с махмузите и дърпаше юздата. Неусетно Еньо се намери на първата своя нива, най-близката до селото. Тя се простираше пред него като зелено кадифе, росна от нощешния дъжд, ободрена, въздъхнала от облекчение след тежката суша. При нейния вид Еньо забрави мъката си и злината му мина. Той обиколи с коня границите ѝ, огледа я хубаво и дълго й се радва. По-нататък е ливадата му, той отиде и там. Тя бе слаба от засухата, но имаше надежда да се оправи. Сърцето му се разигра, земята го отново опияни с тайнствения си дъх и той като стръвник запрепуска от нива на нива. Той бе вече далеко от село и шумът на веселото хоро не стигаше до него. От мислите му изчезна вече срамежливата Цвета и дъхът на земята, чиито плодоносни недра широко се отваряха, освободени от тежката напаст, отново го завладя. Неговото лакомо око гледаше със завист всеки по-хубав имот. И братовите му ниви, които лежаха редом е неговите, му се виждаха по-хубави и по-големи и някакъв зъл червей току шаваше в сърцето му и го караше да ръмжи и да стиска устни.
         Като преброди така цялата мера, той отново се върна по същия път и пак тръгна към село. И пак чу далечния шум на веселбите и до слуха му се донесе сподавено, като че ли изпод земята, дето сучеха влага корените на сеитбите му, тронлива моминска песен и царствената власт на земята го напусна. Лицето му се намръщи от лоша мисъл.
         Близо до селото той настигна Илчо Коминкин, Цветиния баща. Той се връщаше отнякъде. Еньо удари кончето с махмузите, дръпна сърдито юздите и го замина без поздрав.
         - Къде така, Еньо? - обади се Илчо.
         - Не виждаш ли къде - отговори троснато Еньо, - в село.
         Илчо премълча. Той знаеше, че Еньо е сприхаво момче и не искаше да го закача.
         Еньо беше го отминал доста. Но отведнаж изви кончето, повърна се и пресрещна Илчо.
         - Бае Илчо, ти знаеш, че имаме една малка сметка - защо не дойдеш да я уредим? На бае Илчо му стана неприятно. - Ще я уредим, Еньо - няма така да я оставим.
         - Ще я уредим! Кога ще я уредим? - изхвуча Еньо и пак бутна кончето към село.
         Хорото беше се разтурило. Моми и момци на групи се връщаха вкъщи.
         При чешмата Еньо срещна Цвета. Тя вървеше със Станка, дружески хванати за ръка. Като ги видя, Еньо смуши кончето. То подскочи и леко се разигра. Цвета и Станка, подплашени, изпискаха рязко като птици и се отбиха тичешком от пътя. Еньо мина, не ги погледна и не каза нищо.
         Двете момичета тръгнаха посърнали. Те престанаха да си говорят и не се погледнаха една друга.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]