Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

VII

 

 

 

         Иваница стана съвсем нетърпелива. Тя не можеше да гледа спокойно къщната си работа и все намираше причина да поизлиза до тия, до ония из селото, като избираше повече Цветината махала. Тя искаше да срещне Цветина майка, минаваше край тях, запитваше децата, които играеха пред вратника, обикаляше край кладенеца под село, дето бе Цветината градина, и все не можеше да я срещне. Еньо също така бе станал нетърпелив. Той оставяше кръчмата и час по час отиваше у дома, дано чуе нещо хубаво от снаха си. Честолюбието му не даваше да пита, но снаха му го разбираше по погледа и се свенуваше, че не може нищо ново да му обади. Най-после тя не се стърпя, ами един ден стана и отиде у Цветини. Беше й неловко и се промъква някак скришом, да не би хората да вземат да тълкуват и да говорят.
         Цветината майка се изненада от посещението на Иваница. Тя бе подочула нещо, но бе го взела на шега. Иваница говорѝ весело за това, за онова. Тя каза, че минала случайно край тях и рекла да види Цвета, че ѝ се много харесала вчера на хорото.
         - Как бих искала да ми стане етърва - рече тя и замълча.
         - Малка ни е още момата, Иванице, кой ти мисли за това. Истина, женско чедо - чуждо чедо, но знае ли човек къде ще му бъде късмета.
         - Наш Еньо я много харесал. Сѐ за нея ми разправя, сѐ я хвали.
         Цветина майка, се досети, че Иваница нарочно е дошла у тях да поразпита, и това от една страна я полъска и зарадва, от друга пък ѝ стана мъчно. Тя не знам защо, не харесваше Еньо. Едно чувство на страх и необич я обхващаше всякога, когато го видеше. Тая вирната глава, тоя поглед изподвежди, тая разпасаност и незачитане на другите не ѝ се нравеха. Но Еньо бе работник и богат. Това беше много. Тя бе се натеглила при своя мъж, който не обичаше работата, пиеше и прахоса всичко, каквото имаше. Дано пък дъщеря и бъде по-честита. Тя е добра, умна, хубава и работна. Нима Господ и нея ще осъди да влачи черен живот и да не знае що е радост? При тая мисъл лицето на Цветина майка засия. Тя се зарадва, както от дълго време не беше се радвала - зарадва се на нови, чудни надежди, които накацаха нечакано по покрива на тяхната бедна къща като шарени птички.
         - Малка ни е, малка ни е момата - рече още веднаж тя, - а то... Ваш Еньо е добро момче. Коя майка няма да даде чедото си нему. Ама наша Цвета вчера порасте, нека си поцъфти малко на моминско слънце. Това е най-хубавата радост през живота на една жена.
         - Така е, стрино Илчовице, но излезе ли на мома късмета, жени я.
         В това време вкъщи влезе Цвета. Тя подсвиркваше весело с уста като момче. В ръце носеше цял сноп морави и бели перуники. Като видя Еньовата снаха, тя се възспря и смути, после широко и детински се засмя. Сърцето й запърпа в гърдите като пъдпъдъче. Тя поздрави Иваница, ръкува се с нея и не зная какво да каже. Иваница ѝ наговори ласкаво цял куп похвали, заразпитва я и не снемаше очи от хубавото й лице, заруменяло от детински срам.
         - Дойдох да ви видя, пък съм и нещо като годежарка - рече най-после Иваница.
         Цвета съвсем се изгуби от срам. Тя погледна майка си и влезе в стаята. Краката и се разтрепереха от вълнение. Тя помисли, че ще падне, и се подпря с глава на стената под иконостаса. Над нея се навеждаше остарялата икона на божата майка, която стискаше в прегръдките си младенеца и ронеше от чистите си големи очи едри сълзи.
         Цвета не знаеше какво става с нея. Закачката на Еньо беше засегнала сърцето ѝ и то оттогава живееше с блянове и копнежи, увлекателни и сладки. Но в нея нямаше кипнала и зряла любов, която да и дава сила. Цвета беше дете и животъг за нея бе още като зелена, огряна от слънцето нива в тихо поле. И като подпираше глава на стената, клепките и безсилно паднаха над очите и ней се стори, че се надвесва над една бездънна неизвестна пропаст, пълна със страх и тъмнина. Еньо, за когото й беше така приятно да си мисли, й се видя чужд и страшен. Той идеше към нея като ловец и тя като малка безпомощна птичка искаше да се скрие някъде, ала пред нея стоеше тая бездънна пропаст и никъде нямаше притулно място.
         Отведнъж тя чу гласа на майка си:
         - Цвето, Цвето!
         Цвета се изправи, огледа се наоколо, вдигна глава към божата майка, прекръсти се неволно и тръгна към вратата, невесела и слаба.
         Иваница я погледна изпитателно. Цвета бе пак хубава, но изглеждаше на цвете, минало край силен огън.
         - Аз дойдох така, да се видим, да си кажем помежду си, не пред хора, а сами да си знаем какво бихме рекли и какво бихме помислили. Еньо ми е свой, не мога да го коря - ще го хваля, пък вие сами разсъдете - заговори Иваница и после рече на Цвета:
         - Той, Цвето, много те харесва. Макар че малко ти е сърдит.
         - Е, защо ще ми е сърдит? - рече засмяно Цвета.
         - То, детински работи са, ама така да го кажем. Не си щяла да говориш с него и си го засрамила пред момите...
         - Кажи му да прощава, како Иванице. Аз тогава толко се засрамих. И уплаших се - засмя се Цвета и сърцето и се освободи. Тъмната пропаст изчезна и тя се гушна в топлото място на своите щастливи мисли.
         Майка ѝ, която беше унила, като видя как светна лицето на детето ѝ, отново се оживи и рече уж укорно:
         - Пък ти, Цвето, нищо не си ми казала.
         - То не е имало и нищо за казване, мамо. Бате Еньо, нали го знаеш какъв е. С всички моми се шегува, пошегува се и с мене.
         - Той, както ми говори, Цвето, не се е пошегувал. Оттогава е станал един - не знам какъв. И аз за това дойдох да се поразговорим - добри хора сте и с добром ви разбирам. Дай Боже, да ви се порадваме и на двамата.
         - Дай Боже! - рече майката.
         Цветината душа в един миг се изля в топла дълга молитва за Еньо и за нея. Но тя не я каза. Тя я поднесе пред бога мълчаливо и с наведени очи.
         - Да нося ли много здраве на Еньо? - попита я Иваница.
         - Много здраве! - рече Цвета. И като извади една бяла перуника от медника, дето ги беше натопила, тя мълчаливо я подаде на Иваница.
         Цвета изпрати Иваница и се върна зашеметена като пчела след първата си пролетна разходка. Никъде я не сдържаше. Тя грабна менците да иде за вода, но не се реши да излезе на пътната врата, а се върна. Срам я беше да излезе на улицата. Струваше и се, че цялото село вече знае, че всички ще излязат да я видят и да кажат - това е годеницата на Еньо.
         Цвета не знаеше какво да прави. Тя отвори сандъка с дрехите си, прегледа новата си премяна, помете двора, спря се пред вратника да погледа на пътя, но щом се зададоха хора, тя се скри и отиде в градината. Навсякъде бяха нацъфтели на купчинки къдроцветни перуники. Миришеше на мащерка. Край оградата имаше здравец и гъста маточина. Тя обиколи всичките, едно почисти, на друго листата оправи, трето помилва. Тук сама със себе си, тя поговори с Еньо. Каза му нещо, но после се засрами и отиде при пчелите. Те изхвръкваха из кошерите като златни искри, жужеха из въздуха и се връщаха натежали. Тя дълго и занесено гледа тия примерни къщовници и мислите й, като тях, една по една отиваха при Еньо, но не се връщаха тука и тьлго, дълго се въртяха там, в неговата хубава, чиста, чорбаджийска къща, с големи прозорци, с висок чардак, от който се виждаше цялата селска мера и цялото поле. Тя гледаше оттам селото, щастлива, доволна, а върху рамото й стоеше мъжката ръка на Еньо. И от тия мисли душата й се напълни с мед като кошер, толкова много, че тя не можеше да изтърпи.
         На Цвета се искаше да каже на някого. Тя се сети за Станка и веднага се зарадва, спасена от тежестта на такова внезапно щастие. Тя откъсна някои цветя, излезе, премина тичешком малката уличка и влезе в широкия Станкин двор, обграден с големи яхъри, с плевници и хамбари. Под един от тия сайвани стоеше покрита с платнище тежката и студена снага на вършачката.
         Станка седеше на сянка пред къщата и плетеше. Вдадена в работата си, тя не забеляза Цвета, и когато нейната сянка ѝ затули слънцето, тя трепна. Двете момичета, приятелки от детинство, весело се здрависаха. Станка изправи недъгавото си телце и покани Цвета вътре.
         - Да постоим тука - рече Цвета. - Тука е хубаво.
         Те се хванаха за ръце и не се пущаха.
         Умните, тъжни и големи очи на Станка се спряха дълго върху Цвета. Те не бяха я виждали така жива, така възбудена, така хубава.
         - Ти днес каква си станала, Цвете, не приличаш на себе си.
         - Пияна съм! - рече възторжено Цвета, завъртя се на един крак, вдигна ръка и с замах пръсна цветята, които държеше, по Станкината глава. - Ах, Станке, да видиш какво стана!
         Станка я изгледа учудено и по лицето й падна една нехубава сянка от лошо предчувствие или от завист, която недъгавите всякога имат към здравите и жизнерадостните.
         - Какво има? - попита любопитно тя, но лицето и запази спокойна незаинтсресуваност.
         - Ще се годя.
         Станка наведе глава.
         - Ще се годя за Еньо. Днес идва снаха му. Разменихме си думи, така, помежду нас. Ама моля ти се, Станко, да си мълчиш, само на тебе обаждам.
         Отведнъж Станка отпусна Цветината ръка, пребледня, свлече се леко по стената, тръшна се на плочките - и захлупи глава на малкото столче, върху което седеше по-рано.
         Цвета се уплаши. Тя извика плахо, наведе се, хвана главата на другарката си и се помъчи да я повдигне, но тя увисваше като на мъртвец.
         Станкина майка изскочи уплашена из къщи и като видя така детето си, заудря се по главата и започна да плаче.
         - Скоро вода, стрино Доне, стана ѝ нещо лошо! - рече Цвета.
         Станкина майка донесе вода в една паничка, взе стрък маточинка, която бе паднала наблизо от Цветината китка, и попръска бледото лице на Станка. Тя трепна и отвори очи като занесена, и простена провлечено и тихо:
         - Еньо!
         Цвета се засрами и наведе очи. Тя помисли, че Станка в бълнуване ще издаде тайната й и изтръпна.
         Станкина майка отново я попръска с вода. Станка отвори пак очи, погледна Цвета и майка си и слабо се усмихна.
         - Станке, стани ма, изправи се, мила - повдигна я леко Цвета.
         Станка вдигна главата си.
         - Боже, какво ми прилоше изведнаж.
         Помогнаха й да седне на столчето.
         - Сега ми няма нищо.
         - Да влезем вътре - рече майка й.
         - Не, тука е по-добре. То ще ми мине. Замая ми се нещо свят.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]