Елин Пелин

„Земя“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

IX

 

 

 

          Еньо купуваше една голяма нива в най-хубавото място на селското землище, между една негова и една на брата му Иван. На това място Еньо искаше да прави чифлик. Макар и далечко от селото, мястото бе хубаво. Имаше река, имаше кладенец с чудесна вода. Тук се намираха две от най-големите Еньови ливади: едната наследена, едната купена.
         На пазарлъка имаше много селяни. Еньо черпеше всичките, пиеше сам и беше възбуден, с разпалена глава. Там беше и Бъзунекът. Той пиеше и помагаше на пазарлъка. Продавачът дълго се бори. Той имаше нужда от пари, при това дължеше на Еньо голяма сума. Сега искаше да се наплати и да му остане нещо. Еньо бе упорит. Той даде една цена и остана там. Неговите безкрайни доводи, че цената, която даде, е добра, нямаха край. Селяните отстрана гледаха да стане работата, защото щеше да излезе по чаша и от двете страни. Те увещаваха Еньо да придаде, а продавачът да отстъпи. Всички говореха високо и викаха. Всеки искаше неговата дума да е решителна и се надпреварваха един други. Бъзунекът държеше страната на Еньо, но най-после и той настоя пред него да придаде.
         - Еньо, ти си чорбаджия, ама без нас не можеш. Дай цена на човека, да си сигурен в имота си. Ти ще му изкараш сто пъти парите. Гледай да имаш и нашето доверие. Нали знаеш? Защо да кажат един ден, че опропастяваш хората? За твой интерес ти го казвам.
         - Така е, така е, бае Георги - рече Еньо, пи една ракия и се замисли. След това каза решително. - Добре, давам. Нека бъде по вашата воля.
         Купувачът и продавачът си подадоха ръце и откъснаха пазарлъка. Направи се продавателен запис. Еньо брои капаро, писаха се свидетели и после удариха на пиене.
         По едно време Бъзунекът повика Еньо в стаята с таен и лукав жест. Еньо помисли, че и той ще продава нещо, хвана го за ръка и го отведе вътре.
         - Затвори хубаво - рече Бъзунекът.
         - Какво?
         - Еньо, ти си човек практичен, твоето сърце обича земята - всички знаем. Само едно нещо сгреши - пропусна едно имане, дето беше за твоя чест. Ти трябваше да вземеш Станка гърбавата. Какво му е на момичето? А пък тоя имот, дето има баща му, ти го знаеш, всичко твое щеше да бъде. Старите са недъгави, животът им е свършен, едно дете имат. Пък и то, кой знае колко ще живее. Нали знаеш, недъгаво е.
         - Е?
         - Разбираш какво ти казвам. Такъв имот да ти дойде току-така - паднал от небето. На тебе имот ти прилича и можеш да го имаш. Пък ти отиде, че се бухна като слепец в най-сиромашката къща, да храниш чужда челяд. Цвета е добро момиче, ама жената цъфти и прицъфтява като иглика. Много сгреши. На каменен темел кочина градиш.
         Еньо слушаше Бъзунека и очите му все повече и повече се разширяваха. Той не издържа силата на това рязко откровение и седна, почти се тръшна на кревата си.
         - Голяма глупост направих, Бъзунек! - удари се той по челото.
         - Не е късно, може да се поправи. Не изпущай случая. На човек веднаж в живота кацва златната птичка, изпусне ли я - това си е.
         Главата на Еньо се замъгли. Той неочаквано се намери пред една страшна грешка в живота. За Станка често са му говорили. Той много пъти е виждал нейните хубави очи, неотделно устремени в него. Но той никога не е мислил за нея. Сега пред него простряха целия имот на баща й, с големите ниви и ливади, с двете бахчи и воденицата, с гората и пасищата в планината, и нему се искаше да заграби всичко това и да го прибере, но ръцете му бяха вързани. Той сам си ги върза. Обхвана го една злоба към Цвета, която с хитрост или с магия му заслепи очите. Той се изправи и удари с юмрук по масата:
         - Глупец съм бил! Можех да го имам, изпуснах го!
         - Не си, не си, Еньо. Има време да се опомниш.
         - Какво ще кажат хората?
         - Кой се бои от врабци, не сее просо.
         - Трябва да се помисли.
         - Късо го режи. Тук много мислене не иска.
         Еньо, макар че бе пил много, изтрезня. Стори му се, че някой го притисна с голям камък, изпод който той не може да излезе. Разкаяние, срам и унижение пред сам себе си почувствува той. Да се остави да го подмами едно дете, та да изпусне цяло богатство! Него не го сдържаше на едно място. Той прати да му докарат коня, остави селяните в кръчмата, качи се и отиде да види купената нива. Но когато излезе от село, той отби кончето покрай Станкината воденица, разгледа я хубаво, преброи два пъти четирите мливарски коли, които чакаха там с разпрегнати волове. След това мина покрай бахчите, потънали в зеленина, прясна и мека като каймак. Оттам той тръгна през мерата и прегледа всички ниви и ливади на Станкиния баща. Той спираше пред всяка една и пред всяка една се тюхкаше, удряше се в челото и негодуваше против себе си, и злобата му против Цвета растеше.
         - Как се излъгах, как се излъгах! - повтаряше той, потънал в мисли, и вървеше бавно, с оборена глава, като осъден.
         Той минаваше случайно и покрай малките бедни парченца имот на Цветинн. Негодуванието му растеше и той грубо и високо псуваше Цветиния баща.
         - Де се намериха тия червеи, жив да ме ядат! - казваше той и стискаше юмруци. Хващаше го бяс и желание да запрепуска у Цветини, да замахне камшика и да ги набие всички.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | страницата на автора | продължи

 

Електронна публикация на 27. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Съчинения в два тома“, Том втори, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]