ГИБЕЛ

Вървиме ний в града, позорно проснат
сред туй поле, под тая планина,
върху които нивга светлий господ
не е прострял за благослов ръка.

Ний гнием тук във часове отровни,
сърцето тая тежка гибел знай,
когато зад стъклата, като спомени,
лицата виждам в черния трамвай.

Или в нощта, която тежко клати
небето като други свят зловещ,
в кръчмата долу, от скръбта запратен,
самин стоя пред пламналата свещ.

В сърцето тая гибел страшна тръпне,
с годините тя расне и цъфти,
аз бягам, но след мойте бързи стъпки
се ронят бездни, пълни с тъмнини.

Градът ме носи в своя ход неспирен,
и мен ме няма, сляп и глух вървя;
понявга дигам поглед и намирам
в небето само чистата луна.

върни се | съдържание | продължи