КЪМ РОДИНАТА

Колко пъти се срещаме с тебе по новому,
но до днес нищо свое от тебе не скрих.
Ти вървиш, ти разчупи отдавна оковите,
аз за много от своите грешки платих.

И аз работих - ето листата изписани,
а зад тях колко радост, тревога и гняв!
Аз до дъно дълбах на бедите си смисъла,
за да знам де греша, де съм искрен и прав.

Пътят стръмен се вий, а по пътя са хората
и напред се редят вече скат подир скат.
Уж съм друг, други - чувствата, друга - умората,
но аз виждам, че пак съм оставал назад.

А понякога идваха зли изпитания
и, родино,с тревога разбирах тогаз
как гнети, как е страшно това разстояние
между тебе и мен, между тебе и нас.

Но какво? По друг път ли? Най-верен е нашият.
Наш е твоя възход и е наша скръбта.
Трябва с будни очи само, без да се плашиме,
да пребродим деня, да проникнем в нощта.

Да вървим? Нека крякат в тръстиката жабите!
Нека вие далеч зад горите вълкът!
Моят дял е да мисля за тебе, да работя,
чул сърцето ти как бие в моята гръд.

върни се | съдържание | продължи