ПО ПЪТИЩАТА ТИ ВЪРВЯХ

По пътищата ти вървях,
след душна нощ излизах ли
да дишам въздуха от тях
на Тракия, на Мизия,
аз гледах новия пейзаж,
сравнявах го със стария
и виждах колко той е наш
и чист като България.

Не ми дотегна, роден край,
ни пътя, ни умората.
Но всичко ли сърцето знай?
За мене ли говореха
сред оня кален блок в дъжда
мъжете и невестите:
„Да тръгне в дългата бразда,
пък чуй му после песните.“

За мене знам, че бе това,
за мене и за другите
творци на хубави слова.
Какви ни са заслугите?
А хората орат, градят
зарадвани, замислени.
Зад всеки зид, под всеки рът
ни чакат скрити истини.

За тебе пиша стих, стих след стих
с горчивото съмнение -
живота ти дали разкрих.
Фалшиво е, студено е!
И идва вечерният мраз,
и пак с ръце изстинали
развързвам яки възли аз,
и тъй ще бъде винаги.

върни се | съдържание | продължи