Аз свойта книга на живота
прочетох един ден
и я оставих на бюрото
със всичко примирен.

Полека легнах във ковчега
и санитар един
ми би внимателно и леко
инжекция с морфин.

А се събраха хора малко.
Дойде и поп с брада.
И шарената катафалка
потегли през града.

Аз постепенно се унасях
с отворени очи
и слушах: крясъци огласят
квартали и стъгди.

Говореха за страшна бомба
със планетарен взрив.
Избухне ли, човек не смогвал
да се запази жив.

Мъже за два метра квартира
се молеха с печал.
Деца за късче хляб умираха
край градския канал.

Жени развяваха на хайки
полите си за стръв.
Пищяха зверове-трамваи
и газеха във кръв.

О, как бе страшно, как бе страшно!
Облян във пот, лежах.
Гърчех се в ужас. После бавно
притихнах и заспах.

Над мене птиците прибираха
крилата си в нощта.
Светулки златни в мен се взираха.
Ухаеха цветя.

И бях щастлив в туй погребение,
че в своя жизнен дял
не бях извършил престъпление -
даце не бях създал.

1965

Александър Геров