СЪН

Сънувах страшен сън: в една огромна
и цяла заледена равнина
като в невероятно грозен спомен
аз мислех си, че майка ми умря.

- Свърши се! - тихо промълвих на брат си. -
Разбираш ли, не ще я видим веч...
Не ще усетим никога на мама
усмивката и милата й реч.

- Не си отивай! - пропищя сърцето ми.
Но беше късно. Черен сняг повя.
И падна на гърдите ми небето
с великата си, смъртна пустота.

Очите си отворих насълзени.
Гърдите ми - хриптяха още те.
И чух на мама думите край мене:
- Насън ти плачеш, моето дете!

Такава мъка! Господи, сърцето ми
да беше с нож изрязано отвън,
не би боляло тъй, както болеше
сред ужаса на тоя страшен сън.

1937