Изнемогвам под тежкото бреме на своите мисли
-
изнемогвам под тежкото бреме на страшни неща.
Вземи мойта ръка и по белия път поведи ме.
Говори ми сега - да не трепка тъй мойта душа.
Равнината се движи пред нас безпределна, бездънна.
Хоризонта ни гледа с червени от сълзи очи.
О, как искам сега в дълбоката нощ да потъна
и над мен твоя глас като музика нежно да звучи:
- От какво се боиш? Не си струва да страдаш така!
Няма толкова страшни неща, недей философства!
Погледни как небето прилича на златна река -
погледни как наоколо всичко е нежно и просто.
Още малко и ние ще стигнем в селото,
ще ни срещне твоята баба засмяна и весела.
И пак ще преспим с тебе в плевнята -
пак ще усетим дъха на сеното
и дълбоката ласка на месеца.
И ти ще видиш, любими,
че няма нищо невъзвратимо.