ВРЕМЕ I

Студено, равнодушно, сиво време,
прекланям се пред твойта хищна власт.
Безсилен съм да спра и да поема
по пътя на угасналата страст.

Разбрах какви са твоите капризи.
Почувствувах механичния ти пулс.
Видях как дръзко късаш и разбиваш
омраза и любов, борба и труд.

Бъди всесилно в тъмните пространства!
Шири се сред небесните звезди!
Но с своята закономерност странна
недей разкъсва нашите гърди.

Какво разбираш ти от скръб и песни,
когато пламваш и угасваш пак?
Не виждаме какво сме и къде сме
сред твойта светлина и твоя мрак.

Ти никога не страдаш, не разбираш...
Играеш си със нас, летиш напред,
а ний те гоним - гоним те безспирно,
безсилни да се върнем, да се спрем.

Едно могъщо „утре“ ни поглъща,
една стихийна сила ни влече.
Ах, утре? Утре ще ли бъдем същите -
щастливи, млади, с пламенно сърце?

Знам, няма, О, вземи ме и разкъсай
това, което разцъфтя във мен!
Безсилен съм пред твойте властни пръсти -
безсилен съм, о, време, и сломен.