Змей
                           Мене ме, майко, змей люби...
Остави ме! вземи, изгори ме с пламтящата стръв зад гори, планини, стръмни бездни и гробища, дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер: в скверната сладост на твойто притискане - по невидими стръмни пътеки -    - Пробуда:
            камбаненият звън.
   В зората на местност безлюдна
   оплаквам връх своите меки
              колене


чудовищния труп на моя сън.



 СТОН
                         Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем. . .
Печални пътеки пред мене разтваря

дълбоко зад черните клони догаря Светът ме възвежда през страшни места, плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят (Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

през света,
с раздрани нозе и без мощ
- душата дълбоко в нощта - (И надава студен, съкрушителен вой
   зимният вятър
- Вкаменено ридание -
и в мрака на скръб без страдание
    изчезва далечна земята.)


- О гора моя черна сестра! -


Слънцето в пещери слепи убива го:
в страшни нощи без лъч и звезда

на кръстопътища сплетени в ниски поля. Червен от убийство и черен от мъртва мъгла - страшен и чужд - преди да се съмне

и хвърля пред мойте нозе
кървави ризи и черни глави

Вече нямам очи - вече нямам лице и горчиво витло под мъртвешка зора.


КРЪСТ

Като утеха лишна само
- сред трезвена планинска шир -
обсажда черен манастир
днес хубостта ти с кръст и камък. . .


(„Безимен камък в мъртва шир.“)


Оплакват вечерни камбани
на твойта младост мъртвий сън;
кого зове - зов: жаден звън -
във твойта гръд от страст наляна. . .


(„Последен без пробуда сън.“)


Но ти под расото си гола
- и вътре в тебе зноен пръст
те тласка към любов - накръст
вселената с копнеж пробола. . .


(„Над мене шепа черна пръст.“)


ГРОБ

Залязвам аз в зеления твой поглед -
така без страст и злобно избледнял,
усмивката ти е за мене строг лед
и всяка ласка - тягостен метал;
вода от пепел пия в глътки топли -
без вопли, без покруса, без печал:
о, час за горко бягство ме заклина
далеч към камък, лишей и пустиня.


Там моя гроб ме чака в мрак потаен
- ни плачуща върба, ни кипарис -
и в плочата надгробна ще вдълбая
сам свойто име: горка летопис
на любовта ми. . .

Мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец - сетня четвъртина -
сред камък, лишей, кости и пустиня.




КРАЙ


       
     





Гео Милев | ЛитКлуб