I. Първи впечатления

         1.

         Париж през август 1931 година, по време на паметната колониална изложба.
         Десетки хиляди чужденци от всички краища на света са си дали среща в мнотомилионния град. Те се лутат из изложбените палати, скитат из булевардите, пълнят локалите. Жегата и врявата са непоносими. Движението, шумът и зрелищата продължават до късно след полунощ. Човек остава с чувството, че се намира в някакъв нов, съвременен Вавилон.
         Чувствам, че истинският Париж притежава по-друг образ от този, който показва на модерните вавилонци. Съкратявам и без това краткия си престой в града на краля-слънце и продължавам. Северната гара гъмжи от народ. Синият експрес бавно потегля всред шум и крясък. Стоя безучастен и самотен в коридора на вагона, на път към далечна, непозната Англия. Мечтая, и крилете на младостта ме носят вихрено към също така далечно и непознато бъдеще.
         След време влизам в купето и заемам единствения свободен ъгъл. Срещу мен огромен разтворен вестник, зад вестника дим от зловонна лула. В другия насрещен ъгъл също огромен вестник, зад който се вие дим от друга зловонна лула. На моя ред, в ъгъла, дама на средна възраст, разтворила цветно списание. Вестниците бяха „Таймс", а списанието - хумористичният „Пънч"; неизбежни спътници на пътуващия англичанин.
         Наистина, огромни вестници, които господата не смогнаха да прочетат до край. След двучасово пълно мълчание един от тях излезе в коридора. Гласът на любезния кондуктор, явил се едва в края на пътуването, прекъсна мрачните мисли, които ме бяха обзели през време и, може би, именно поради това упорито мълчание на спътниците ми. Нима всички англичани са такива, мрачни, неми и сякаш замръзнали в случайно заето положение!
         Но ето - пристигнахме на брега на Ламанш, или на „английския канал", както впоследствие узнах, че англичаните го наричат. (Вода, при това солена, следователно - трябва да е английска). Скоро малкият кораб потегли за Англия. Непродължително, но извънредно мъчително пътуване поради обичайната морска болест. Изпаднах в пълна безпомощност, в пълна апатия.
         След време смътно долавям продължителни корабни свирки, както и тежък, нехармоничен шум на корабните мотори. Най-после пълен покой. Страшното, непоносимото ритмично издигане и снишаване на кораба е преустановено. Стъпвам с олюляващи се крака на твърда земя - на английска земя. Въздухът е остър и влажен, назад към изток хоризонтът едва се разведрява. Митнически преглед, преглед на паспортите и - първото ми разочарование. Трудно се справям с моя американски акцент от Робер-колеж, но все пак ясно разбирам от високия чиновник, че трябва да се върна обратно във Франция...
         - Наистина, господине, вие притежавате редовна виза от британската легация в София, но вие заявихте, че притежавате у себе си, едва двадесет лири-стерлинги. При това, не познавате нито един англичанин, към когото бихме могли да се обърнем в случай, че не се занимавате с науките си и намерите за по-уместно да се настаните на работа. Съжаляваме, но...
         Протестите ми остават безрезултатни. Настоявам, показвам редовната си британска виза, показвам също писмата от секретарията на университета в Лондон. Всичко е напразно, няма вече време, влакът ще потегли всеки миг, аз единствен оставам с куфарите си на перона, безпомощен между двамата британски чиновници. Към тях се присъединява трети, очевидно техен началник. В този момент си спомням, че притежавам две писма от единствения англичанин, когото познавах и който с положителност отдавна ме бе забравил. Бързо изваждам писмата и съобщавам:
         - Собствено, господа, познавам един англичанин, Джон Мейзфийлд, навярно сте чули за него - той е поет-лореат на Великобритания. Ето и две негови писма до мен...
         Учудването на тримата англичани, при тези мои думи и при погледа на писмата, бе голямо. Още по-голямо бе моето учудване от онова, което последва. С искрени извинения и с очевидно уважение тези трима британски чиновници, които преди минутка най-хладнокръвно настояваха да ме поставят обратно на кораба, сега сами поеха куфарите ми и ме настаниха в свободно купе. Името на Джон Мейзфийлд, изглежда, бе много по-меродавно за тях от визата на британския консул в София, а писмата на Мейзфийлд - от българския ми паспорт. Запазил съм и до днес писмата на „морския поет", като двойно скъп спомен.
         Започва да се зазорява. Влакът преминава през, или по-право над някакъв град - защото се движи над покривите на къщите. Узнавам, че сме в Лондон и... ново разочарование. Дълги низове от еднообразни типови къщи, слепени гръб до гръб, с малки градинки. И всичко е сиво, тъмно, дори черно. Напразно очаквам спирането на влака. Минават минути, четвърт час, половин час, а ние все пътуваме над къщи, мостове, и пак над къщи. Постепенно гледката започва да се подобрява. Тук-таме се виждат по-големи здания и хубави постройки измежду фабриките и отегчителните, еднообразни, сиви работнически жилища. След време влакът спира в огромна гара с мрачен, опушен свод - Виктория.
         Сам всред Лондон. Денят е 14 август 1931 година. Натоварвам куфарите си на едно смешно и грозно превозно средство, което англичаните наричат „тяксикябъ", или таксиметров автомобил. Предницата на това допотопно превозно средство е прекалено малка в сравнение с туловището, а и кабината на шофьора е без врати.
         Кълбета влажна и мръсна мъгла се носят из площада. Започва да ръми. Наблюдавам любопитен в ранното утро почти безлюдните улици. Първоначалното ми неблагоприятно впечатление отстъпва място на по-радостно чувство: намирам се, очевидно, в хубав, макар и не особено модерен град. Шофьорът продължава да прекосява улица след улица. Изглежда, че пътуването ми с този смешен автомобил няма да привърши. Поглеждам недоверчиво към таксиметровия апарат, който честичко пощраква и, след всяко пощракване, цифрите на циферблата се променят. Спомням си с мъка ироничната забележка на митническия чиновник относно двадесетте лири-стерлинги, които притежавах в момента...
         Най-после спираме пред хотела, а ведно с нас пристига и дъждът. Разплащаме се набързо с шофьора, и то чрез единствения сигурен начин на разположение на чужденеца: подавам му една банкнота от лира и очаквам благоволението му да върне нещичко. Защото моят шофьор говори някакъв неразбираем за мен английски диалект (лондонския кокней) и защото монетната система на Великобритания, в тайните на която не бях предварително посветен, се оказа свръх силите ми след това мъчително пътуване.
         Прибрах се в стаята си за отмора и се вслушвах с тъпо отчаяние в тежките, неспирни удари на дъжда по стъклата на прозореца. Минаха часове, наближаваше време за обяд. Не бях вкусил нищо от прежната вечер, но горчивият вкус, който преминаването на „английския канал" остави в устата ми, все още прогонваше всяка мисъл за храна. Впрочем, немислимо бе да напусна хотела, в който бях пленник на този невиждан порой, свличащ се над града.
         На другия ден прочетох съобщението на метереологичната станция от Гринуич, че дъждът бил рекорден за последните петдесет години. Наистина утешително съобщение!

         2.

         Дъждът не престана на следния ден. Той продължаваше да се свлича на тънки струи, но реките по асфалтираните улици се превърнаха в малки, мирни поточета. Бях забравил да се снабдя с чадър, а шапката ми - нова, мека плъстена шапка - бе пропаднала някъде в мрачните води на „английския канал". Защото отлитането на шапките от борда на парахода представлява една от многото особености на морската болест. Трябваше да се снабдя с нова шапка, но упорството на двадесетте ми години не ми позволи да се натруфя с този тъй безспорно старчески атрибут - дъждобранът.
         Надянах тренчкота си и изскочих гологлав на улицата, всред дъжда. Тренчкотът ми бе съвършено нов, купен през лятото на 1931 година в един първокласен софийски магазин, с широк колан и погони от същия цвят. Заподскачах край стените, скривайки се под балкончетата или в самите вратници на къщите. Напразни усилия - вътре в няколко минути само бях съвсем мокър. Тънки струйки от дъжда, примесени с черни лондонски сажди, се свличаха от главата ми. Застанах замислен пред един вратник. Бе време за обяд, а времето напредваше...
         Малко след това вратата на къщата се отвори и на прага се показа висок, тънък, черноок и чернокож индус. Гледката, която представлявах в този момент, предизвика приятелска усмивка и следния въпрос:
         - Лошо време, нали? И вие сте тръгнали гологлав всред този дъжд! Но, небеса, от где се снабдихте с този чудноват тренчкот? Навярно някой военен трофей от последната война?
         Останах като гръмнат. Тренчкотът ми бе нов, чист и „последна дума на модата" - поне така ми съобщиха на ул. Леге в София. Обясних на непознатия чернокож, чиято дружелюбна усмивка не подхождаше за един чисто нашенски отговор.
         - Извинете, но вие навярно сте отскоро в Лондон. Не ще ви е необходимо много време, за да се уверите, че тренчкоти с подобна кройка действително правят впечатление тук. Защото такива тренчкоти са били фабрикувани с милиони през последната война за нуждите на британските войници и, след войната, британските търговци се заеха с пласирането на останалите щокове из цялото земно кълбо. Даже при нас, в Индия, търговската реклама сполучи да ги наложи като „последна дума на модата". Тук, обаче, в сърцето на империята, те отдавна са забравени...
         Помислих си: „неприятен индус и пълен с омраза към Англия", а гласно добавих, че действително съм едва от едно денонощие в Англия, че съм българин, че пристигам от далечна София, за да постъпя в лондонския университет. Научих, че непознатият е лекар, индус от Хайделберг, асистент в една от университетските клиники. Неусетно бях спечелен от дружелюбната усмивка на този чернокож и забравих нанесената обида на софийския ми тренчкот. Това не бе особено трудно, след като си дадох сметка, че самата дума „тренчкот" е от английски произход и означава „окопно палто"...
         Дъждът продължаваше да вали. Непознатият индус - д-р Макбул Али - прояви извънредно любопитство към мен, като българин, осведоми се, къде съм отседнал, осъди кулинарните способности на хотелиерския готвач, изказа съжаление, че в момента е зает и горещо ме замоли да го почакам надвечер в хотела си, за да вечеряме някъде заедно. Преди да се окопитя напълно, да отхвърля или приема поканата, Макбул Али разгъна чадъра си и с дребни за неговия висок ръст крачки забърза в обратна на моята посока из улицата. Загледах се внимателно във връхната му дреха и останах, на свой ред, изненадан от широката кройка, от липсата на колан и погони и въобще от твърде отпуснатия вид на неговия очевидно „лондонски" тренчкот. Трябва веднага да добавя, че този вид връхни дрехи се наричат „рейнкоут" в Англия, или „дреха за дъжд"; но в никой случай „тренчкоут".
         Забързах из дъжда към централните улици и влязох в първия магазин, в чиито грамадни витрини съзрях изложени шапки. Въпреки водата, която се струеше от мене, внимателен продавач веднага се постави на услугите ми:
         - Вие желаете една шапка, господине, вероятно една „боулър хят"; не бихте ли опитали тази? - и любезният продавач ми връчи едно черно, валчесто „бомбе", каквото никога не бях носил и с каквото никога не бих се показал в родния си град. Погледнах продавача - той бе напълно сериозен; хвърлих поглед към някои други клиенти в магазина - те всички, или почти всички, притежаваха подобни шапки; в миг си спомних, че и моят нов пръв познат в Лондон, индусът, притежаваше също такова „бомбе". Балканското ми чувство на приличие, обаче, взе връх и нерешително възразих:
         - Моля, дайте ми нещо, което да подхожда повече на сегашния ми тоалет. Колкото за тази ваша „боулър хят", вероятно ще дойда наново след ден-два, за да я отнеса със себе си.
         Продавачът ме изгледа внимателно, хвърли нов поглед върху мокрия ми тринчкот, измъкна от някакъв вътрешен шкаф един каскет и ми го връчи с любезна усмивка. За щастие, каскетът се оказа точно по мярка. Платих на касата и с облекчение изскочих в дъжда на улицата, спасен поне временно от зловещото черно бомбе. На път към хотела се взирах под всеки дъждобран и с нарастваща почуда установявах наличността на неизбежното черно бомбе. Господи, какъв град, какъв дъжд и какви бомбета! Колкото за многобройните дъждобрани - отдавах ги на дъжда.
         Унесен в подобни размишления и несмущаван от дъжда под новия си каскет, изведнъж установих, че неусетно съм задминал страничната пресечна улица, която водеше към хотела. А тези странични улици и къщите по тях си приличаха, наистина до безобразност! Всред кръстопътя съзрях огромен полицай с бели ръкавици и металически шлем на главата - шлем, който все пак приличаше на кръгло, черно бомбе. Въпреки сравнително оживеното автомобилно движение, веднага решително навлязох в платното на улицата и се запътих към полицая. Последният ми направи някакъв знак - не схванах веднага, дали приятелски, или заканителен - и миг след това цялото автомобилно движение бе спряно от палката на полицая.
         Силно смутен от тази неочаквана за мен чест, запитах почти двуметровия пазител на реда, къде се намира „моята" улица. Но полицаят не разбра името на улицата, даже когато го произнесох за трети път. Принуден бях да извадя лист и молив и да напиша това проклето име. Широка усмивка се разля по червеното лице на полицая. Четирисричното наименование на улицата, което аз напразно се опитвах да изговоря, се превърна в двусрично в изговора на полицая. И разбрах - втората, третата и четвъртата сричка са поставени чисто и просто за украса, но се изхвърлят при изговора, като на тяхно място се слага една съвсем нова сричка, която никой добросъвестен филолог не би могъл да открие измежду буквите на последните три срички!
         Уви, след седемгодишно изучаване на английски език в Роберт-колеж в Цариград, трябваше тепърва да заустявам правилния изговор на наименованията на улиците, из които се движех в метрополията. Никакво правило, никакъв ред и никакъв закон не помагат. Наименованията на лондонските улици представляват вечен извор на мъки и недоразумения за нещастния чужденец.

         3.

         Противно на предчувствията ми, д-р Макбул Али ме очакваше с приветлива усмивка в широкия хол на хотела, към седем часа вечерта. Тази дружелюбна усмивка и благият поглед на умните му очи бързо разпръснаха недоверието, което бе започнало да се поражда в мен, вследствие на съвсем неочакваната му покана да вечеряме заедно. И все пак, когато Али ми съобщи, че ще вечеряме ведно с една негова позната, почти сънародница и добра приятелка, бях наново обзет от леко безпокойство.
         Прекосихме Тотнъм-корт-роуд - централната артерия, която представлява продължение на Чаринг-крос-роуд - и навлязохме в някакви странични и не особено добре осветени улички. Няколко букинисти прибираха купчини книги из рафтовете и масите на самия плочник пред схлупени дюкянчета. Али се спря за минутка пред един подобен букинист, сух, жълт и твърде мършав, сам приличен на остаряла книга с лоша кожена подвързия. Когато продължихме, Али ме осведоми:
         - Нямате представа, какви ценности се крият измежду старите книги на тези букинисти. Ако човек е достатъчно щастлив, възможно е да открие някой рядък екземпляр или първо издание на един или друг класик и да го отнесе на баснословно ниска цена. Но това едва ли би могло да ви се случи при Дънет, с когото говорих преди малко, защото той познава дяволски добре всички автори, книги и издания. Собствено, мис Алонзо, която е филоложка и вероятно, вече ни очаква в ресторанта, е далече по-квалифицирана да ви посвети в тайните на букинистите.
         Мис Алонзо наистина вече ни очакваше. Намирахме се в един не голям и твърде чист немски ресторант на Шарлот стрийт. Повечето от посетителите бяха чистокръвни шваби - ако се съди по червендалестите им лица, оголените или ниско остригани глави и дебелите вратове. Огромни бирени чаши с немски надписи биваха издигани от месести ръце, срещаха се някъде по средата на масите с тъп звук и мигновено показваха дъната си пред учудения ми поглед. А на масите - същински лакомства, каквито английският „шеф" на кухнята в хотела, гдето бях отседнал, не би нито измислил, нито помислил да сложи в менюто за своите английски гости: чудесни франкфуртски кренвирши, сочни и ухаещи „варени коленца" от млади прасенца, гарнирани с шунка, зеле и варени картофи... И тези лакомства биваха поглъщани от швабите чисто по швабски, със здраво хрускане от силните си челюсти, придружено с онова мляскане, което в Ориента е сигурен белег на добрия апетит и на доброто качество на храната. Каква противоположност с менюто и тона в хотелския ресторант, гдето имах вече случая на три пъти да се справям с някакви безвкусни варени зеленчуци и парченце недопечено говеждо месо и то всред такова гробно мълчание от страна на всички „гости" на ресторанта, което превръщаше обеда в някаква траурна и тягостна церемония...
         Добрият доктор Али и още по-добрата мис Алонзо! Сега, дълги години след тази наша първа обща вечеря, как силно бих желал да им доверя, че те спечелиха веднага сърцето ми, като ме въведоха в този благословен ресторант и ме избавиха от мъките, съмненията и страданията, които първият ми допир с английската кухня бе смогнал да наложи като предвкусица на онова, което ме очакваше в течение на много седмици, месеци и години!
         Мис Алонзо не бе чистокръвна индуска: тя носеше във вените си капчица португалска кръв чрез своя родител, който бил плод на законната и щастлива любов на чистокръвна индуска с преселник-португалец. Двадесет и пет годишна, тази индуска с португалско име, облечена скромно и изискано в чист английски маниер, със светло-тъмна кожа и блестящи бели зъби, с извънредно нежни ръце и без никакви излишни накити, говореше английски по-звучно и по-правилно от всяка друга чужденка, която бях срещал до тогава или която срещнах впоследствие. Доктор Али, с пет години по-възрастен от мис Алонзо, се отнасяше със същия покровителствен тон към нея, с който се държеше спрямо мене.
         - Вие се учудвате на добрия акцент в английския говор на мис Алонзо - забеляза докторът - но аз трябва да ви осветля, че тя е носителка на златния медал на факултета по филология в лондонския университет, че този медал се дава веднъж на пет или седем години и, че за пръв път тази висока чест се пада на чужденка или чужденец в лицето на мис Алонзо.
         След протестите на индуската, които Али прие с покровителствено снизхождение, разговорът премина към чисто литературни теми, отскочи наново към университетски въпроси и се установи върху моята скромна личност, върху предстоящото ми следване и върху родината ми. Моите нови приятели бяха сравнително добре осведомени върху географското и политическото положение на България, но познанията им относно бита и особеностите на нашия народ бяха оскъдни. В обясненията, които давах като отговор на въпросите им, те търсеха и често намираха паралели и сходства в съответните условия на тяхната родина. С особена радост установявахме общите корени на някои български думи и съответните думи в говора „индустани". Добрата храна и отличната мюнхенска бира спомогнаха за внасянето на още по-голяма задушевност и, преди края на вечерята, аз бях вече готов да благодаря на провидението за добрите, макар и чернокожи, приятели, които ми бяха изпратени така неочаквано.
         В знак на зараждащото се приятелство помежду ни, доктор Макбул Али ме замоли да го наричам за в бъдеще чисто и просто Али. Същевременно, като добър мюсюлманин и поданик на великия Низам на Хайдерабад, Али поиска разрешение да ме прекръсти от Асен в Хасан - нещо, което му бе веднага позволено. Така трима чужденци, събрани в осем милионния Лондон от различни краища на света, кръстиха и затвърдиха едно чисто и искрено приятелство още в първия ден на своето познанство. Уви! Необходими бяха дълги месеци преди някой от бъдещите ми колеги-англичани в университета да проявят подобни чувства или поне да покажат известна склонност към установяването на нещо повече от формалните колегиални отношения между студенти.
         - Вие не може и не бива да останете задълго в сегашната хотелска стая - заяви Али - и трябва час по-скоро да си намерите една прилична студентска квартира в Блумсбъри, по възможност край „Британския музей". Аз съм твърде зает в клиниката, но предполагам, че мис Алонзо би могла да ви помогне в търсенето и при избора на квартира.
         - Разбира се, и то с удоволствие - отговори индуската. Аз бих могла да ви спестя ако не друго, то поне някои неприятности. Вие не познавате най-страшната институция в метрополията на тази империя, в която „слънцето не залязва": лондонската хазайка... Не бих желала, при това, да затворят вратата пред носа ви със забележката: „В тази къща няма място за чужденци, а още по-малко за индуси". Защото цветът на лицето ви, на косите ви, както и произношението ви на чужденец, твърде лесно биха могли да заблудят някоя от тези хазайки или техните прислужнички, че сте индус от северна Индия... В Лондон има достатъчно индуси-студенти, които биват посрещани по този любезен начин, за да не става нужда да бъдете посрещани и вие с подобни любезности!
         Колко права и предвидлива бе добрата мис Алонзо! И въпреки нейния усет и добро разбиране, още на следния ден вратата на една къща в малкия площад „Торингтън скуеър", до самия „Британски музей", бе затворен под носа ми с насмешливата забележка от една миловидна прислужница с бяла якичка и бяло боне на главата:
         - Не, господине, нямаме свободни стаи за чужденци.
         А над самата врата на къщата се мъдреше надпис: „Частен пансион за студенти". На големия прозорец на хола, в партерния етаж, висеше друг малък надпис: „Разполагаме със свободни стаи".
         При все това, намерих една малка стаичка в Далкейт хейс, на 8 Ендзлей стрийт. Хазайката, наистина, бе твърде смутена от присъствието на мис Алонзо при прегледа на стаята, но се задоволи само с една учтива забележка относно „доброто реноме" на нейния пансион, в който аз бях патнадесетия гост...
         Тук, в тази малка стаичка в центъра на Лондон, протече първата от няколкото щастливи студентски години. Паметни години, които бяха свидетелки на провалянето на лирата-стерлинга през есента на 1931 година, на първия национален коалиционен кабинет на Макдоналд, на индуската конференция на кръглата маса и посещението на Ганди в Лондон, на отавското споразумение и на въвеждането на протекционизма в Англия след стогодишен режим на свободна търговия, на мъчителното превъзмогване на една безпримерна в историята стопанска депресия, на венчавката на един кралски принц, на началото на въоръжаването на хитлеристка Германия и пр. Години изминаха от тогава. Остават само неизлечими спомени, впечатления, лични преживявания и, преди всичко и въпреки всичко - едно чувство на високо уважение към британския народ, към неговия мироглед и характер.