Любен Каравелов

„Богатият сиромах“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

X.

 

 

          В това също време, когато в кавенето произходил гореказаният дипломатически разговор, в къщата на Георги Пиперков произходила следующата сцена: Кир Георги лежал на миндерлъкът с везана глава и тежко пъшкал; стрина Георгевица седяла при него и час по час му подавала мокри кърпи; а Спира Трантарът стоял и утешал приятелят си.
          - Не грижете се, кир Георги! - говорил той. - Бъди по юнак! Ако аз да би бил на твоето място, то би махнал с ръката си и рекъл би: „Кой каквото е търсил, това е и намерил.“ Ти си длъжен само да ги отгледаш и да ги направиш хора; а ако тия не са послушали твоите съвети, то ти не си им крив. Тъй е то! Не грижи се, кир Георги.
          - Как да се не грижа! - казал болният. - Аз съм ги хранил и облачал, аз съм ги учил и възпитавал, аз съм ги направил хора, а тия заборавиха длъжностите си и направиха ме „резил-маскара“! Не грижи се, казваш! Който няма деца, той не може да разбере какво е за един баща, когато види, че синовете му са излезли „харсъзи“. Олеле, боже, защо си ме направил? Кажи ти мене, какво ще аз да кажа сега на пашата? А? Аз ще да се убия от срам.
          - Успокой се, Георги, успокой се! - говорила стрина Георгевица и треперала. От яд или от жалост? Кой я знае. Човеческите натури биват до такава степен чудни, щото ни един психолог не е в състояние да каже два и два четири. Тая жена била занята със своите цванчета дотолкова, щото заборавяла и сама за себе си; но сегашното произшествие, за което говорил Спиро, било до такава степен необикновено, щото разтресло даже и нейната още по-необикновена душа. Ето какаво се е случило. Когато Тотю Филип преминал през Дунавът, то синовете на Георги Пиперков, Иванчо и още няколко души младежи побягнали из Русчук и отишли с неговата чета. Трябва да забележа тука и това, че Георги не е знаял подробно за всичко, щото се е случило с неговите синове. Спиро и Ненчо му казали, че момчетата му са побягнали в Румъния, защото ги е потърсила полицията; но от стрина Георгевица нищо не могло да се укрие - тя знаяла и много повече.
          - Ако тия да не би побягнали - то аз би ги избавил - говорил Георги.
          - И сега още не е късно - рекъл Спиро.
          - Да ми помогне само господ да стана и да ида при пашата, то всичко ще да тръгне другояче. Митхад паша ми е приятел... Олеле, боже! Ще умра без време! Жлъчката ми се е повдигнала нагоре. Нека ходят по влашката земя без парче хляб! Нека просят милостиня! Нека гладуват, когато не са били хора! Мене не ми е за тях, ами ми е за срамът, който ме очаква, когато изляза из градът и когато погледам на пашата! Какво ще ми раче сега валията? „Ти казваш, че си верноподаник на султанът, а твоите синове са станали завераджии“, ще да ми каже той; а аз ще да стоя като пукал и ще да го моля да ми прости. Лошава е работата!
          В това време в стаята влязъл Ненчо и извикал колкото си може:
          - Знаете ли какво е станало? Знаете ли до какъв срам сме доживели и аз, и вие? Вашата дъщеря, ваша Марийка, побягнала във Влашко с онзи вагабонтин... Пашата го търси и под земята, а той откраднал момичето ви и побягнал през Дунавът. Каикчиите ми казаха сами... Прегърнали се като гълъби и побягнали. Аз ходих при пашата и помолих го да затвори каикчиите и да ги изпита, а той ми рече, че е готов да изпълни желанието ми...
          Ненчо бъбрал още дълго време, но никой вече не слушал неговото красноречие. Георги изпъшкал още веднъж и обърнал лицето си към стената; стрина Георгевица изкокнала из стаята и отишла да търси дъщеря си в градината; Спира Трантарът отишъл при своята вярна женица; а Ненчо тръгнал да си търси друга невяста.
          В това също време, когато в Георгевата къща произходил гореказаният случай, то по всичка България се разпространил слух, че някаква си „комета“, която желае да освободи българският народ от турските изедници, е преминала вече през Дунавът и отива към Балканът. Изведнъж турците станали по-меки ш захванали да ставата приятели с българите. Старите турци обвинявали правителството; младите „гаджали“ се старали да оправдаят себе си и своите безчовечни действия; туркините носили своите драгоценности по българските къщя; младите турчета обвиняли бащите си и майките си, които са ги научили да ненавиждат българчетата и да ги бият с камъни; а Митхад паша строго запретил на „динслямите“ да наричат българите „гяури“. С една дума, в Османската империя произлезли такива реформи, каквито не са в състояние да произведе ни най-умният велики везирин, ни най-добрият и най-човеколюбивият султан. А какво е мислил и какво е работил в онова време самият български народ. Той се е надеял да му пусне господ от небето печени кокошки. Когато Тотю Филип и Панайот Хитов преминали през Дунавът, том множество сърца захванали да тупкат сърчено, множество очи се повдигнали нагоре, множество уста шепнали тайно молитви; но ни едни из тия „доброжелатели“ не поискал да бъде действующе лице и да поддържа българските чети. Когато Тотювите и Панайотовите юнаци извадили свещените ножове за спасението на своите угнетени братия, то тия братия излезли спокойно на нивята си и по ливадите си и старали се да изкарат някоя пара и да я дадат на своите повелители. С една дума, народът бил благоразумен: той мислил, че ако Тотю и Панайот направят работа, то и неми ще да бъде добре и той ще да им каже „да сте живи“; а ако тия бъдат разбрани от турците: „Тия пезевенци са се решили да изгорят къщята ни и да осиромашат фамилиите ни“, говорил един дебел търговец. „Подобен срам не може вече да се търпи! Тия вагабонти искат да ни компрометират пред нашият благодетел и да ни убият окончателно“, говорил един от мусекословестнейшите учители. „аз ще да ги потурча“, говорил един от безгрешните чорбаджии. „Нека господ и св. Богородица да ни избавят от всякакво „зло“, говорили храбрите християни. А защо всичкото това да бъде така, а не другояче? На тоя въпрос е твърде тежко да отговаря човек. Освен това в нашето отечество са се появили множество ненчовци, георгевци, спировци, и при., които са били по-лошави и от турците и които са се старали само за своята собствена гуша. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че преди да захнванеме да лечиме тялото, ние сме длъжни да изрежеме гнилото месо.
          Но да оставиме това и да продължиме своят разказ. Близо при Върбовка Тотю и неговата чета седели и мълчали. Времето било добро, слънцето греело весело, а пиленцата пели сладкозвучно. Гората била облиена със светлите лучи на слънцето; а едно от българските села се беляло и жълтяло между зелените дървета и между разнообразните овошки.
          - Аз се надеях, че множество наши селяни и граждани ще да ни дойдат на помощ; а сега видя, че ние сме били излъгани, че ние сме оставени сами. Силите ни са малки... Ако не прибързаме да се скриеме по Балканът, то всички ще да измреме напразно - говорел Тотю Филип печално.
          - Ако вие да би известили народът по-рано, то би било съвсем друго. Тия неща не стават така. Едни се решават да правят бунт, а други и хабер нямат! Нашите селяни мислят, че ние сме прости хайдуци и че сме дошли да ги обираме и да палиме къщята им. Мнозина мислят, че ние сме турци. Ако сте се решили да направите революция, то е трябвало да се споразумеете с народът и да му явите своите желания - говорил Цено, който се съединил с Тотювата чета преди един ден.
          - Имаш пълно право - казал Тотю. - А де е Смил? Аз се надеях, че той ще да тръгне първи след мене!
          - Смил ще да събере още една чета и ще да ни дойде на помощ. Ако се удържиме няколко деня, то ще да имаме и съюзници, и помощници, и доброжелатели. Смил отиде в Румъния за някаква си работа и обща ми се да събере малка четица и да дойде тутакси след нази. Тоя човек не лъже - говорил Цено замислено.
          - А какво стана с дяда Стойча? - попитал Тотю.
          - Дядо Стойчо се помина в темницата от тежки мъки. Бог да го прости! Тоя човек беше в състояние да възкреси и мъртвите... Неговият живот е достоен за подражание. Ако ние да би имали подобни бащи, то отдавна би станали хора - говорил Стоян.
          - А де се е дянало момичето му? - попитал Иванчо. - Аз отърсих всичкият свят и ниде не можах да я намеря! Да не е побягнала и тя в Румъния?
          - Радка е отишла при баба Нена. Помниш ли ти оная бабичка, която ни се оплакваше от чорбаджиите? Аз мисля, че тя е роднина на дяда Стойча - рекъл Цено.
          Ако в това време да би се качил някой на някое високо дърво, то би видял такав картина: по равницата кипяло ужасно сражение. Шестотин турчина нападнали на българските юнаци с голяма ярост и със страшни псувни; а тия юнаци ги посрещнали храбро и весело и доказали им, че петдесет умни и енергически хора почти всякога са по-силни от петстотин яки животни. Пушки гърмели, ножове блестели, коне цвилели, а турците викали из всичкото си гърло и псували и християнският бог, и неговите последователи. Българите се крили зади дърветата и пушкали мълчешката: тия нямали ни военни тръби, ни тъпани, ни музиканти, за да въодушевляват войноците; тия нямали ни топове, за да плашат страшливите неприятели, следователно над техните глави се не повдигал бял дим; най-после, тия не имали конянници и червени шалвари, с които се ползува всяка редовна войска. Неопитното око би помислило, че тия хора си играят; а практическият човек би бил в състояние да разбере, че тоя бой е един от ония адски бойове, после които не остава ни една жива душа. Множество окървавени коси, ножове, колове и топори се търкаляли вече по земята; множество пушки, сабли и байонети били изпотрошени; зелената трева приняла вече съвсем червен цвят; а заходящето слънце се надсмивало на грубата сила, която е намислила да се бори с енергията и ненавистта...
          И така, турските гласове, тържеството на българските юнаци, отмъщението и ненавистта се размесели с пърхането на конете, които захванали вече да припкат по полето съвсем свободно. След малко време черната нощ покрила бойното поле, по което се търкаляли няколко стотини човечески тела.

 

 

 

 

 

 

 

 

девета част | съдържание | единадесета част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]